Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Манди.

— Добре че пътуваме с частен полет. Щеше да изплашиш охраната на летището, ако това тук беше минало през рентгена. — Страхувам се, че бях забравил за нея. Но ти, разбира се, не си.

— Не, не съм.

— Звучи едновременно обнадеждаващо и плашещо. Надявам се, че не възнамеряваш да работиш върху нея по време на полета?

Младата жена поклати глава.

— Опасно е. Има турбулентност.

— Ох, олекна ми. Вече виждах как костите летят като шрапнели. Радвам се, че си решила да изчакаш, докато стигнем. О’кей, след като няма да работиш и не искаш да споделиш с мен душевните си тайни, какво ще кажеш да поиграем на карти?

Джон й се усмихваше и се стараеше да й помогне да се отпусне. Малко от усещането й за самота я напусна и тя усети как по тялото й се разлива топлина. Той имаше право. Полетът щеше да бъде дълъг. Времето, което щяха да прекарат заедно, преди да се върне в истинския свят, щеше да бъде също дълго. Затова трябваше да улесни нещата за него така, както той се опитваше да ги улесни за нея.

— Може би ще се съглася.

— Първи пробив в бронята — прошепна Джон. — Ако имам късмет, докато стигнем до Таити, може даже да ми се усмихнеш.

— Само ако си голям късметлия, Логан.

И му се усмихна.

— Това крайбрежие не е като край Пенсакола — рече Бони. — Тук водата ми харесва повече. Виж какви малки вълнички.

Ив завъртя глава; дъщеря й строеше пясъчен замък на няколко метра от нея.

— Мина доста време. Мислех, че може би никога повече няма да те сънувам.

— Реших известно време да стоя настрани, за да мога да поизбледнея малко в съзнанието ти. — Бони заби показалец в едната стена на замъка и започна да прави прозорец. — Най-малкото, което можех да направя, при положение че Джо полага такива усилия.

— Джо ли?

— И Логан. И двамата ти желаят най-доброто. — Направи още един прозорец. — Тук си прекарваш добре, нали? Много по-спокойна си сега.

Младата жена впери поглед в светлините, които трептяха по синята водна повърхност.

— Обичам слънцето.

— А Логан наистина е много мил с теб.

— Да, не мога да го отрека.

Това бе огромно подценяване на всичко, което той правеше. Бе се опитвала да го държи на разстояние, но Джон не се предаваше. Приближаваше се все повече и повече, както емоционално, така и физически, докато се бе превърнал в неотделима част от живота й. Развитието на нещата я изпълваше едновременно с удовлетворение и безпокойство.

— Тревожиш се. А не е нужно. Всичко се променя с времето. Понякога нещата започват по един начин, а завършват съвсем различно.

— Не ставай смешна. Не се тревожа.

— Защо тогава не можеш да си намериш място?

— Чувствам се така, сякаш маркирам времето. — Направи физиономия. — А идния месец трябва да се връщам и да свидетелствам в съда срещу Лайза Чадборн. Страхувам се от този момент. Детуил също ще свидетелства срещу нея, но продължава да се бори.

— Не мисля, че ще се наложи да свидетелстваш.

— Разбира се, че ще се наложи.

Бони поклати глава.

— Тя е решила вече, че е време да се откаже. Направила е всичко, което може, за Бен. Няма да се съгласи обаче то да излезе наяве в съда.

— Признания ли ще направи?

Момичето поклати глава.

— Но въпреки това всичко ще свърши.

„Ще разбера, когато дойде моментът да отстъпя и да напусна битката… Така, както направи Бен“.

— Не мисли за това — обади се Бони. — То те натъжава.

— Не би трябвало. Тя извърши ужасни неща.

— На теб ти е много трудно, защото тя не беше като Фрейзър. Ужасява те мисълта, че дори най-добрите намерения могат да породят зло. А онова, което направи тя, е зло, мамо.

— Мисля, че тя щеше да те намери, скъпа. Мисля, че щеше да удържи обещанието си.

— И да те убие.

— Може би щях да намеря начин… Съжалявам, Бони. Може би ако не исках толкова силно да я вкарам в капана, щях да направя нещо, за да…

— Ще престанеш ли? Колко пъти трябва да ти казвам, че това е от значение единствено за теб.

Ив преглътна с усилие. — Когато престана да идваш, си помислих, че… Искам да кажа, когато престанах да те сънувам… Че си ми ядосана, дето не избрах да те доведа у дома, когато имах възможността да го направя.

— За Бога, радвам се, че не го направи. Но агонията, която преживя след това, бе огромно разочарование за мен. Джо е прав. Ти направи първата стъпка. Избра живота вместо купчина кости.

Младата жена се намръщи.

— Напоследък не съм се чувала с Джо.

— Ще се чуеш скоро. Мисля, че е открил Тимуик.