Айрис Джоансен - Лицето на измамата

Логан повдигна едната си вежда.

— Какво великодушие! И каква е причината?

— Това би било възможно най-доброто за нея. Тя има нужда да се върне към живота. Направи пробив, като се отказа от шанса да си върне Бони. Ти можеш да й помогнеш да направи и следващата крачка.

— Значи ме предписваш като терапия?

— Наричай го както щеш.

Джон се взря в лицето му и присви очи.

Джо продължи:

— Това е най-доброто за нея. Сега ти можеш да й помогнеш. Не аз. Но ако това не се окаже за нея така добро, както очаквам, все ще намеря някой вулкан.

Логан му вярваше. Куин лежеше ранен в болничното легло и би трябвало да изглежда безпомощен. Но изглеждаше силен, сдържан и търпелив. Спомни си, че още преди време го бе преценил като един от хората, способни да всеят безкраен респект и страх. Сега осъзна, че Куин бе много по-опасен.

— Ще бъда добър с нея. — Не можа обаче да устои на изкушението да го подразни малко и вече от вратата добави: — Разбира се, нищо чудно да нямаш възможност да прецениш. Вероятно ще бъдем прекалено заети един с друг, за да имаме време да се виждаме често с теб в бъдеще.

— Не се опитвай да заставаш помежду ни. Нищо няма да излезе. Прекалено много неща ни свързват. — Впи поглед в очите му. — Трябва само да й кажа, че съм намерил нов череп и имам нужда от нея, и тя ще дойде.

— Как не! Мръсник! Уж искаш да се излекува, а си готов да я дръпнеш отново в мрака.

— Ти никога няма да го разбереш — отговори уморено Куин. — Тя има нужда от това. И аз ще й го осигурявам дотогава, докато го иска. Готов съм да й дам всичко на този проклет свят. В това число и теб, Логан. — Извърна глава. — А сега се махай. Тя те чака.

На Джон му се искаше да го прати по дяволите. Държеше се така, сякаш беше някаква всемогъща фигура, застанала зад кулисите, за да дърпа конците.

— Ив чака. — Отвори вратата. — Чака мен, Куин. След три часа ще се качим на самолет, който ще ни отнесе на цял свят разстояние от теб. Приятен ден.

И забърза усмихнат към Ив.

По дяволите, последните думи, които каза, му се бяха отразили добре.

— Тя е била тук. — Даян стоеше на прага. — Сестрите само за това говорят. Защо дойде?

— А защо да не дойде? Искаше да ме види. — Джо впери поглед в съпругата си и присви очи. — Беше притеснена, че не можела да ме чуе по телефона. Все не я свързвали.

По лицето й пробягна едва забележима сянка на емоция.

— Така ли?

„Вина“ — помисли си уморено той. Беше се надявал, че предположенията му няма да се окажат верни. Или може би се бе надявал да го е направила. Така щеше да има извинение за онова, което възнамеряваше да стори.

— Досетил си се? Наруших правилата. Намесих се. — Даян стисна в юмруци отпуснатите край тялото си ръце. — Е, по дяволите, имах пълното право да постъпя така. Аз съм ти съпруга. Мислех, че ще издържа, но тя се намесва в живота ни и това не мога да го приема. Знаеш ли какво говорят хората? Не е честно. И без това се чувствах достатъчно зле при мисълта колко малко означавам за теб. А сега показа на целия свят, че не даваш и пет пари за…

— Вярно е — отвърна тихо Куин. — Всичко, което казващ, е абсолютно вярно, Даян. Аз не се държах справедливо, а ти прояви завидно търпение. Съжалявам, че те подведох. Надявах се, че ще се получи.

Съпругата му не проговори известно време.

— Все още е възможно да излезе нещо. — Облиза устни.

— Само трябва да… Може би се поддадох на гнева и казах някои неща, които не мисля. Просто трябва да поговорим и да стигнем до някакъв справедлив компромис.

Тя обаче искаше единствения компромис, който той не можеше да направи. Достатъчно я беше разочаровал и наранил. Нямаше да продължи да го прави.

— Затвори вратата и ела да седнеш — рече тихо Джо. — Права си, трябва да поговорим.

— Добре ли си? — Логан застана до Ив, която гледаше през прозореца на самолета. — Вкопчила си се в страничните облегалки на стола така, сякаш се страхуваш да не тръгне нанякъде без теб.

Тя се осъзна и поотпусна ръце.

— Добре съм. Просто ми се струва странно, че отивам толкова далеч. Никога досега не съм напускала страната.

— Наистина ли? — Логан седна до нея. — Не знаех. Но всъщност какво ли знам за теб? Предстои ни дълъг полет. Защо не поговорим?

— Да не би да искаш за споделя с теб момичешките си мечти, Логан?

— Защо не?

— Защото винаги съм мислела, че ги има само в глупавите приказки, които се измислят по „Медисън Авеню“.

— А някакви по-късни мечти?

— Как не!

— Боже, наистина си много трудна. — Премести поглед към металната кутия в краката й.