Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Ще мога ли да работя?

Логан направи физиономия.

— Трябваше да се досетя, че ще се стигне до това. Ще кажа да ти оборудват лаборатория. Този път Маргарет ще направи всичко както трябва.

— Ще ни пуснат ли?

— Съдебните власти? Предполагам, няма да има проблеми, стига да знаят къде се намираме и че нямаме намерение да изчезнем завинаги.

— Кога можем да тръгнем?

— Най-вероятно в началото на идната седмица.

— Ще мога ли да остана там, докато не съм нужна тук?

— Ще можеш да останеш колкото пожелаеш.

Ив погледна през стъклото към тълпата репортери. Знаеше, че никога няма да се наситят. Някои от тях вероятно бяха мили хора, но помнеше как след изчезването на Бони един репортер бе казал умишлено нещо особено болезнено, за да видят мъката в изражението й. Не можеше да преживее отново подобно нещо.

— Ще дойдеш ли? — попита Джон.

Кимна замислено.

— И няма да имаш нищо против, ако аз също бъда там? Ти не си единствената, която има нужда да избяга и да се скрие. Това е голяма плантаторска къща и обещавам, че няма да ти се пречкам.

— Нямам нищо против. — Спокойствие. Слънце. Работа. И далеч от тази глъчка. — Започна ли да работя, най-вероятно няма да усещам, че си наоколо.

— О, мисля, че ще усещаш. От време на време все пак ще трябва да изплуваш на повърхността — и тръгна към вратата, — просто няма начин да не се натъкваме един на ДРУГ.

— Десет минути. — Главната сестра се намръщи и се взря над главата на Ив към тълпата от репортери, задържани с мъка от болничната охрана. — Не мога да допусна подобен хаос. И без това с големи усилия опазихме досега мистър Куин от медиите. Все пак той е болен.

— Аз няма да му навредя с нищо. Искам само да го видя.

— Аз ще задържа репортерите — обади се Логан. — Остани при него колкото искаш.

— Благодаря ти, Логан.

— Не смяташ ли, че след като ще ходим само двамата на самотен остров, би могла да ме наричаш Джон?

— Не самотен, а тропически остров. И не смятам, че тепърва ще свиквам да те наричам по друг начин.

— Десет минути — повтори старшата сестра. — Стая 402.

Джо седеше в леглото и Ив спря на вратата, за да го погледа.

— Не очаквах… Изглеждаш… Чудесно. Вече сядаш?

Той се намръщи.

— Щеше да знаеш, ако си бе направила труда да ми се обадиш.

— Обаждах се. Всеки ден. Но не ми позволяваха да говоря с теб.

По лицето му пробягна някакво трудно определимо изражение.

— Обаждала си се?

— Разбира се. Да не мислиш, че ще те лъжа?

— Не. — Усмихна се. — В такъв случай предполагам, че трябва да ти позволя да влезеш и да ме прегърнеш. Внимателно, разбира се. Едва вчера ми разрешиха да сядам. Тук сестрите са много строги.

— Забелязах. Отпуснаха ми само десет минути. — Приближи се до леглото и го прегърна. — Но това е достатъчно, след като си толкова начумерен. — Сбърчи нос. — И вониш на антисептици.

— Все се оплакваш. Пролях си кръвта за теб, но кой ти цени?

— Постъпи глупаво и нямаше да ти простя никога, ако беше умрял, Джо.

— Знам. Точно затова и не умрях.

Младата жена го хвана за ръката. Беше силна, топла и… беше на Джо. „Благодаря ти, Господи!“

— Изпратих на мама копие от лентата и й казах да ти го пусне. Надявам се, че е успяла да се промъкне през кордона от сестри. Логан трябваше да обещае Луната на Министерството на правосъдието, за да му разрешат да направи презапис.

— Промъкна се. Ти като че ли си единствената, на която й е било невъзможно да се добере до мен. — Сплете пръсти с нейните. — Едва не получих инфаркт, докато слушах. Защо те пусна Логан, дяволите да го вземат?

— Не можа да ме спре.

Куин стисна устни.

— Аз щях да те спра.

— Дрън-дрън.

— Защо си се хвърлила с главата напред? Не можеше ли да почакаш?

— Тя уби Гари. Страхувах се, че може да убие и теб.

— Значи виновният съм аз.

— Изобщо не се съмнявай. И престани да ми се караш. Не можех да те чакам да се надигнеш от мъртвите, за да ми помогнеш. Трябваше да се справя сама.

— С помощта на Логан. — Намръщи се. — Но недостатъчна, дяволите да го вземат.

— Логан помогна много. Негов беше сценарият да изкараме от равновесие Тимуик. Накара твоя приятел от вестника да се свърже с него и да му покаже списъка, а после да му уреди и среща с Логан. Даваш ли си сметка колко опасно беше това? Ами ако Тимуик не беше толкова отчаян и уплашен, колкото се надявахме?

— Не са ли го намерили още?

— Не. Като че ли е потънал вдън земя.

— Никой не може да изчезне безследно. — Джо набърчи замислено чело. — Трябва да го хванат. В противен случай може да започне да ви досажда…