Айрис Джоансен - Лицето на измамата

Гари… Кръв… Ками… Грозната картина в онази мотелска стая премина пред очите й.

Би трябвало да бъде променена. Би трябвало.

„Не мисли за това. Запази спокойствие.“

Тръгна към вертолета.

— Здравей, Ив — поздрави отривисто президентшата. — Джеймс се обади току-що на охранителните служби в Кемп Дейвид и каза, че се приземяваме, за да провери някакви лампички по контролното табло. Разполагаме в най-добрия случай с десет минути. Дотогава или трябва да излетим отново, или те ще се притеснят и ще изпратят някого насам.

— Десет минути би трябвало да ни стигнат.

— Не казвай нищо, Лайза!

Тимуик излезе от хеликоптера и тръгна към Ив.

Тя отстъпи инстинктивно крачка назад.

Носеше инструмент, който приличаше на металните детектори, използвани от охраната на летищата.

— Протегни си ръцете.

— Каза, че целият район бил чист, Джеймс — обади се Лайза.

— Няма да навреди, ако сме малко по-предпазливи. — Прокара електронната палка покрай тялото на младата жена. — Обърни се.

— Не ме докосвай!

Тимуик застана зад гърба й и прокара детектора от раменете до стъпалата.

— Всичко е наред. Няма оръжие. Нито подслушватели.

— Прости му — рече президентшата. — Напоследък е изключително нервен. И то по вина на теб и Логан. Отдръпни се и ни остави да поговорим, Джеймс.

Тимуик понечи да тръгне към дърветата.

— Не — възкликна остро Ив. — Не искам да те изпускам от погледа си. — Посочи някъде край хеликоптера. — Седни там.

— Какво?

— Чу ме. Искам да седнеш и да кръстосаш крака. Ще ти отнеме повечко време, ако решиш да атакуваш от това положение.

Тимуик стисна ядно устни.

— Това е унизително, Лайза.

— Направи го — усмихна се леко тя. — Не си чак толкова безпомощна, колкото си мислех, Ив.

Джеймс се отпусна на земята и кръстоса нозе.

— Доволна ли си?

— Не. Бръкни си в джоба и извади оттам пистолета. Сложи предпазителя и го хвърли на такова разстояние, че да не можеш да го достигнеш.

— Нямам пистолет.

— Извади го — повтори младата жена.

Лайза кимна.

— Нека да приключим, Джеймс.

Той изруга под нос, извади пистолета, постави предпазителя и го захвърли.

Тогава Ив се обърна към президентшата.

— Сега вече съм доволна.

— Но използва част от безценното ни време. — Лайза хвърли поглед към часовника си. — По-точно — две минути.

— Заслужаваше си. Нямам му доверие.

— Струва ми се, че с право си подозрителна. — Направи пауза. — А сега ми дай черепа на Бен, Ив.

— Не още!

— Искаш да ти кажа, че ще си получиш Бони ли? — Погледна я право в очите. — Не е възможно да бъда сигурна, но ще направя всичко, което зависи от мен, за да я открия. — Гласът й трептеше от искреност. — Обещавам ти, Ив.

„О, Боже, говорела е истината. Бони можеше да се прибере у дома.“

— Черепа, Ив! Нямам много време. В хеликоптера имам документи и пари за теб, а Джеймс уреди един самолет да ви откара с майка ти вън от страната. Дай ми черепа и с Джеймс се връщаме във вертолета и изчезваме от живота ти.

Имаше ли момент, в който Лайза Чадборн не е била част от нейните спомени и живот?

— Черепа!

— Той е там, под дърветата. — Ив погледна уморено към Тимуик и тръгна към края на поляната. — Не те изпускам от очи, Тимуик.

— Джеймс няма да се намеси. — Президентшата я последва. — Той иска да получи черепа не по-малко от мен самата.

— Но какво ще стане, след като ви го дам?

Лайза не отговори. Беше набърчила чело.

— Къде е? Да не би да си го заровила?

— Не. — Ив спря и посочи към кожената чанта, полузакрита от храста. — Ето го.

— Тук? Каза, че няма да можем да го намерим?

— Блъфирах. По-добре ли щеше да бъде, ако го бях заровила или скрила? Вие разполагате с всевъзможни детектори.

— В такъв случай май съм те надценила — заяви Лайза и се изсмя. — Боже мой, а аз си мислех, че си измислила нещо блестящо. — Усмивката й се стопи. — Ако изобщо това е Бен. И преди сте ни пращали за зелен хайвер.

Младата жена поклати глава.

— Бен Чадборн е. Виж сама.

Лайза вдигна чантата.

— Чух, че се справяш чудесно със скулптурирането. Ще мога ли да видя наистина приликата?

— Отвори я.

Лайза се взря в чантата.

— Струва ми се, че не искам.

Ив сви рамене.

— Както желаеш. Изненадана съм обаче, че поемаш риска да не го направиш.

Президентшата се размърда, сякаш излизаше от хипноза, и започна да разкопчава бавно ремъците. — Нека да видим дали си толкова добра, колкото се гово… Боже милостиви! — Отдръпна се инстинктивно назад, без да отделя поглед от изчегъртания череп. — Какво е…