Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— А кой ще пази мен от него?

— Ще го отпратя, щом се уверя, че не си ми заложила капан. Няма да дойда без него, Ив.

— О’кей. Но никой друг. Ако забележа, че има и трети, просто няма да се срещна с теб.

— Напълно справедливо. А сега кажи къде би искала да се срещнем.

— Като наближите Кемп Дейвид, ще ти се обадя.

— Предпазлива си. Кога?

— Утре. В осем сутринта.

— Много добре. Не забравяй, пътят по въздух от Белия дом до Кемп Дейвид е трийсет минути. — Направи поредната пауза. — Освен ако не успея да те уговоря да се откажеш от този план. Наистина би било по-безопасно и за двете ни.

— Казах не!

— Тогава до утре — заяви Лайза и затвори.

Ив прибра бавно телефона. Вече нямаше връщане назад. Логан го бе определил като ужасна грешка, но въпреки това тя не се бе отказала.

Щеше да има нужда от транспорт, за да се добере до Вашингтон, но преди да тръгне, трябваше да свърши още нещо. Набра номера на майка си.

— Как е Джо?

— Току-що говорих с болницата. Излязъл е от интензивното.

Ив затвори очи, носена на прииждащите вълни на облекчението.

— Ще живее ли?

— Снощи е дошъл в съзнание. Лекарите не бързат да прогнозират, но всички признаци са обнадеждаващи.

— Искам да го видя.

— Бъди разумна. Знаеш, че е невъзможно.

Не можеше да потисне отчаянието. Кой можеше да каже какво ще се случи на Кемп Дейвид? Трябваше да се види с Джо.

— О’кей. Нужна ми е помощ. Ще ми наемеш ли кола?

— Какво стана с автомобила на Логан?

— Разделихме се. Него го търсят по-усилено от мен. Вероятно дори е издадена заповед да стрелят, щом го видят.

— Радвам се, че не сте заедно. Не ми допадаше мисълта за вас двамата…

— Мамо, нямам много време. Намирам се в дамската тоалетна на увеселителния парк в Гейнсвил. По това време тук е пусто, но не мога да остана дълго. Съжалявам, че трябва да искам това от теб, но все пак — ще ме вземеш ли оттук?

— Тръгвам.

Майка й тръгваше. След това Ив щеше да я остави пред апартамента на Рон и да продължи. Седна на пода, постави дамската си чанта до чантата с Бен и се облегна на стената. „Дишай дълбоко. Опитай да се отпуснеш.“ Щеше да направи каквото трябва.

Утре в осем сутринта.

Утре в осем сутринта.

Лайза се изправи и се приближи до прозореца.

Утре щеше да получи черепа на Бен и главната заплаха щеше да бъде премахната.

Това можеше и да е капан, но инстинктът й подсказваше, че бе играла с единствената карта, на която Ив Дънкан не можеше да устои. Тя беше обсебена от желанието да открие останките на дъщеря си и Лайза просто се бе възползвала. Струваше й се, че трябва да триумфира.

Но не изпитваше възторг.

Искаше й се да бе успяла да убеди Ив, че срещата не е необходима. Наистина възнамеряваше да удържи своята част от уговорката.

Така ли беше всъщност, запита се уморено тя. Мислеше, че се познава, но не бе и предполагала, че е способна да извърши нещата, които вече бе извършила.

Просто й се искаше Ив да не бе настоявала за тази среща.

Недалеч от планинския парк „Катоктин“

На следващия ден

8:20 часа

Хеликоптерът наближаваше от север.

Ив набра номера.

— Намирам се на една горска поляна на около миля от шосе 77 край Хънтинг Крийк. Приземете се на поляната. Аз ще дойда при вас.

— Веднага щом огледаме района и се убедим, че е чисто — отвърна Лайза Чадборн. — Тимуик обича предпазливостта.

„Всъщност онази, която обича предпазливостта, си ти, Лайза“ — помисли си Ив. Тя самата обаче също бе предпазлива. Беше се уверила, че околностите са съвсем чисти, преди да се обади.

Като стискаше и отпускаше нервно юмруци, младата жена впери поглед в хеликоптера над поляната.

— Един човек. — Тимуик посочи към неясните инфрачервен очертания върху екрана. — Най-близкият друг източник на топлина се намира в една закусвалня на шосе 77, три мили по-нататък.

— Подслушватели?

Тимуик се вгледа в друг екран.

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Става дума и за моя задник.

Лайза усети неочаквана тъга, когато се взря в самотното петънце върху екрана и си даде сметка; че това е Ив — сама и беззащитна.

— Тогава кацаме. Да видим дали ще се справим най-сетне с положението, Джеймс.

Лайза Чадборн излезе от хеликоптера.

Ив беше успяла. Тя беше определила времето и мястото и въпреки това все още й се струваше странно, че Лайза наистина бе тук.

Проследи я с поглед как скочи на земята. Изглеждаше точно така, както и на видеозаписите — красива, спокойна, одухотворена. Е, какво бе очаквала? Да види следи от безпътство или жестокост?