Айрис Джоансен - Лицето на измамата

Ив вече бе пропълзяла на задната седалка, когато ванът излезе от паркинга.

— Ще прегледам торбите. Ти карай.

Отвори първо по-голямата. Какво ли знаеше за оръжията? Че не ги обича, че я плашат, че за нея те олицетворяваха единствено насилие и ужас.

Ив постави показалеца си върху цевта на пушката. Металът беше топъл, гладък, почти приятен на пипане. Кой знае защо беше очаквала да бъде студен.

— Откри ли нещо? — попита Логан.

— Не още.

— Обзалагам се, че няма да има никаква следа, която да свърже тези оръжия с Лайза Чадборн.

— Знам.

Лайза не би оставила следа. Претърсването бе най-вероятно безнадеждно.

Но да изгубиш надежда, означаваше да се признаеш за победен. В никакъв случай нямаше да си позволи да изгуби надежда.

Остави първата торба и се залови с втората. Зелена папка с документите на взетата под наем кола, билет за първа класа до Вашингтон с авиолинии „Делта“, разписание на полетите, няколко квитанции от ресторанти — два в Атланта и един в Бейнбридж.

Бейнбридж…

„Не мисли за Бейнбридж. Не мисли за мотелската стая, в която умря Гари.“

Забеляза още един прегънат лист. Квитанция?

Разтвори го.

И кръвта й се смрази.

Няколко имена.

Нейното собствено, на Логан, на Джо, на майка й…

И още две.

Боже мили!

Наложи си да продължи да чете.

„Гари Кеслер.“ Прилежно зачеркнато.

Взираше се с невиждащ поглед в името на Гари.

Просто поредното име в списъка.

Гил бе споменал, че Фиске бил обсебен от яснотата и ефикасността. Очевидно те се простираха и тук — щом убиеше даден човек, зачеркваше името му от списъка.

— Какво е това?

Джон наблюдаваше лицето й в огледалото за обратно виждане.

— Списък. — Сгъна листчето и го пъхна в дамската си чанта. По-късно щеше да го разгледа пак и да помисли по-съсредоточено върху него. Точно в този момент болката, която й причини, бе прекалено силна. Продължи да преглежда останалите книжа. Нищо интересно. — Намери място, където да спрем.

— Мотел?

— Не, те ще претърсят района. Тя ще започне да се чуди защо няма вести от Фиске и ще нареди да се направят дискретни издирвания. Ще разберат за Джо.

„Джо.“

Побърза да прогони тази мисъл. Сетеше ли се за Джо в онази болница, не можеше да се съсредоточи върху нищо друго.

— Точно затова трябва да напуснем района.

— Не, Джо може да има нужда от мен.

— Нека бъдем разумни. Ти дори не можеш да отидеш…

— Не ме интересува. — Не искаше да оставя Джо, след като не знаеше дали щеше да оживее. — Просто намери място, където да спрем за малко. Имам нужда да размисля.

— Аз вече го направих. Ще се свържем с Питър Браун, репортера от онзи вестник в Атланта.

Отново Джо. Имаха нужда от Джо. Тя имаше нужда от Джо.

Спомените я заляха неумолимо. Джо, който се отбива в лабораторията й, за да я смъмри, че работи прекалено много. Джо, който се шегува с нея, като говори тихо и…

— Само се отпусни — каза Логан. — Не е необходимо да решаваме каквото и да било на минутата. Ще покарам още известно време и ще гледам да открия някое закътано местенце за паркиране.

Логан спря до един ресторант на „Макдоналд’с“ на десет мили южно от Гейнсвил и купи хамбургери и кола. После излезе от магистралата, кара по някакъв неравен черен път още пет мили и спря на десетина метра от едно голямо езеро.

— Тук би трябвало да е достатъчно усамотено — заяви той и изключи мотора. — Въпреки че зад хълма вероятно има ферма. В наши дни не е лесно да намериш необитавано, диво място.

— На какво разстояние сме от болницата?

— Четирийсетина минути бързо каране. — Излезе от колата, грабна чантата с Бен и заобиколи, за да й отвори вратата. — Хайде да се поразходим край езерото. Малко движение няма да се отрази зле и на двама ни.

Беше готова да прави всичко, само и само да намали малко насъбралото се напрежение. Взе дамската си чанта и го последва.

Езерото беше мътно, а бреговете му — хлъзгави. Вероятно скоро бе валяло. Слънцето залязваше и хвърляше огнени линии по водната повърхност.

След около трийсет минути Джон попита:

— По-добре ли се чувстваш?

— Не. Да. — Спря до едно дърво и опря буза на дънера му. — Не знам, Логан.

— Искам да ти помогна. Дяволите да го вземат, кажи ми как да ти помогна.

„Направи така, че Гари да се върне от света на мъртвите. Кажи ми дали Джо ще се оправи.“

Ив поклати глава.

— Куин не е единственият, който може да ти помага. Позволи ми да опитам.

Тя се отпусна тежко на земята.