Айрис Джоансен - Лицето на измамата

Ив настръхна.

— Джо?

— Не е добре. Не знаят дали ще го бъде. — Настани се на задната седалка. — Оперираха го и го закараха в интензивното.

— Искам да го видя.

— Не се и надявай. Допускат се само членове на семейството.

— Не е справедливо. Той би искал да бъда до него. Трябва да бъда… — Пое си дълбоко въздух. Нямаше значение от какво има нужда тя самата, а от какво се нуждае Джо. — Даян там ли е?

— Пристигна точно когато го изкарваха от операционната — Сандра направи физиономия. — Студена като лед. Човек ще рече, че аз съм го застреляла.

— Тя е ядосана на мен, а ти си ми майка. Вероятно те вини, че изобщо си ме раждала.

— Мислех, че ме харесва. Само преди няколко седмици пихме заедно кафе. Мислех, че харесва и двете ни.

— Просто е разстроена. Положението ще се промени, когато състоянието на Джо се подобри. — Ако изобщо се подобреше. — Кога ще разберат?

— Може би утре. — Сандра се поколеба. — Но не мога да се върна повече там, Ив. Непосредствено преди да изляза, в интензивното дойде един полицай. Искаше да види как е Джо.

Разбира се. Джо беше ченге, а ченгетата се грижеха за своите. Скоро в болницата щеше да гъмжи от полиция.

Джон вече бе запалил мотора.

— В такъв случай ще трябва да си обираме крушите. И то скоростно.

— И къде отиваме? — заинтересува се Сандра.

— Казах на Маргарет и Пилтън, че ще се срещнем на онова място край Емъри, където се видяхме с Куин. — Изкара автомобила от паркинга. — Тя ще те заведе до Сейнибел и след това ще уреди излизането ти от страната.

— Не — възпротиви се твърдо Сандра.

Ив настръхна.

— Това е единственото безопасно решение, мамо!

— Не трябва да правя каквото и да е. — Присви устни. — И кой казва, че това е най-безопасното? Ти? Или Логан? Нито единият, нито другият засега не се е проявил особено в осигуряването на собствената си безопасност. Защо да съм сигурна, че ще се справите и с опазването на моя живот?

Ив усети, че я обзема паника.

— Мамо, моля те! Направи каквото ти казвам.

— Глупости. — Сандра я погледна право в очите. — Досега правих всичко, което ми казвахте двете с Маргарет. Отнасяхте се с мен като със слабоумно дете. Край, Ив!

— Искам те жива и здрава.

— Точно това искам и аз. — Обърна се към Логан. — Откарай ме до Пийчтрий Армс Апартмантс. Непосредствено след Пиемонт е.

Ив разпозна адреса.

— При Рон?

— Без никакво съмнение. Желая да го направя още от самото начало.

— Наистина ли смяташ, че ще те приеме и ще те скрие?

— Ще разбера. Може и да се явя като свидетелка на прострелването на Джо. Ще поискам закрила от държавата и с тази цел ще вляза за известно време в затвора. Каквото и да направя, решението ще си бъде мое. — Погледна отново към Джон. — Карай или слизам от колата.

Логан се поколеба, след което натисна педала на газта.

— Това може да се окаже грешка, Сандра.

— Няма да е първата. Боже мой, допускала съм толкова грешки през живота си. — Обърна се към дъщеря си: — Няма да мога да отида в болницата, но ще се обаждам там по няколко пъти дневно и ще те уведомявам за състоянието на Джо.

— Мамо, не рискувай. Никога няма да си простя, ако с теб се случи нещо.

— Да не си посмяла да говориш така. Ти си ми дъщеря, а не майка. Никаква вина, дяволите да го вземат! Аз не съм Бони!

Ив се ококори.

— Не ме гледай така. — Сандра се приведе напред и я стисна за рамото. — Просто ме пусни да вървя, Ив. Пусни и нея да си върви.

— Сега не говорим за Бони.

— Тя е тук всеки миг. Тя е зад всяка твоя дума и жест.

— Не е вярно.

Сандра поклати глава.

— Не е нужно да я забравиш, а да я пуснеш да си върви, скъпа. Просто позволи в живота ти да влезе малко светлина. Боже, колко е тъмно там, където си.

— Аз съм… добре. Всичко ще бъде наред, само веднъж да приключи този ужас.

— Дали?

— Мамо, не мога да понеса и това сега.

— Знам колко те боли. Но не се опитвай да управляваш живота ми, Ив. На мен самата ми бе нужно доста време, докато се науча как да се справям с него.

— Пред нас е Пиемонт — обади се Логан.

— Армс е зад ъгъла.

— Ами ако Рон не си е у дома? — попита Ив.

— Имам ключ. — Майка й се усмихна. — В мен е още след третата ни среща. А фактът, че не съм ти казала, говори поне малко за това, че ме смущаваш.

— Никога не съм се опитвала да…

— Знам. — Джон беше спрял пред жилищния блок; Сандра излезе от колата и взе куфара си. — Ще се обаждам в болницата на всеки три часа. Ако не ти позвъня, значи в състоянието му няма промяна.