Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Мълчи. Ослушвам се. Той трябва да е…

В ръката на Джон се появи пистолет.

Той проследи погледа й.

— За твоя радост имам оръжие.

Този факт наистина я зарадва. Ако оръжието можеше да спаси Джо, щеше да го използва лично. Гари бе умрял, защото беше безпомощен.

Джо не трябваше да умира.

Листата на храсталака трепнаха леко и Джо се притаи зад едно дърво.

— Тук ли си? Ела да ме хванеш, Фиске.

Храсталакът се размърда отново.

— Искаш ли черепа? Той е при мен. — Куин продължи да навлиза още по-надълбоко в гората. Боже, всичко пак се бе върнало. Преследвай, открий, убий. Единствената разлика беше светлината. Повечето операции се провеждаха нощем. — Вземи го.

Фиске беше наблизо. Джо усещаше съвсем слаба миризма на чесън и на паста за зъби.

Откъде обаче идваше тя? „Мръдни вдясно и леко назад. Съвсем малко. Прекалено се приближи. Движи се по-бързо.“

Разстояние.

Мълчание.

Приплъзване.

Миризмата отслабна. Разполагаше с малко време.

„Хайде, Фиске! Ела ми на гости.“

„Къде, по дяволите, отиде това копеле?“ — помисли раздразнено Фиске. Струваше му се, че преследва призрак.

Спря зад някакви храсти и се ослуша.

Никакъв звук.

По дяволите, Куин не бе шумолил вече от десет минути.

— Насам!

Фиске погледна рязко вляво.

Кожената чанта с черепа беше сложена под един дъб. На не повече от петнайсет метра.

Капан.

Куин за идиот ли го мислеше? В мига, в който се покажеше, щеше да го надупчи.

Но къде изобщо беше Куин? Фиске се огледа внимателно. Стори му се, че чува гласа му някъде край чантата, но не беше сигурен.

Едва уловимо движение.

Храстът вляво!

„Почакай, за да се увериш. Приближи се.“

Ако стреляше, щеше да издаде къде се намира.

Листата потрепнаха.

За миг пред очите му се мярна светлосин дънков плат.

И след това всичко изчезна.

Но храстите се движеха.

Куин се приближаваше.

Фиске направи още една крачка към чантата. Вдигна пистолета си в очакване следващото прошумоляване да дойде отляво.

Обаче чу нещо отдясно.

После отново отляво.

Завъртя се рязко и насочи оръжието си натам.

Логан. И Дънкан.

Показалецът върху спусъка се напрегна.

— Не!

Викът прелетя над главата му.

Фиске вдигна поглед и видя как Куин катапултира от клоните на едно дърво.

Извъртя се и стреля в същия миг, в който Куин се приземи отгоре му, и двамата се строполиха на земята.

Изстрел!

Мръсник. Куин се беше спотаил горе с намерението да го убие. Божичко, и щеше да успее, ако не бяха Логан и Дънкан.

Но не беше успял. Фиске винаги побеждава. Усещаше топлата кръв на Куин върху гърдите си, а тялото, което го притискаше, беше отпуснато и безжизнено.

Още едно име, което ще зачеркне от списъка си.

Но първо трябваше да се освободи от тежестта върху себе си. Логан тичаше към тях, затова се налагаше да си измъкне ръката с пистолета.

Защо обаче не можеше да помръдне?

Болка. Гърдите.

Не беше само кръвта на Куин; беше и неговата собствена.

Вторият изстрел.

Беше се провалил, беше се провалил, беше се провалил, беше се провалил.

Обвиваше го мрак. Обвиваше го ужас.

Изпищя.

Фиске беше мъртъв, когато Логан го издърпа изпод тялото на Джо.

Света Дево.

Ив се отпусна на колене. Куин… Гърдите му… Кръв…

— Жив ли е? — попита Джон.

Младата жена забеляза слабото пулсиране на слепоочието.

— Да. Повикай „Бърза помощ“. Незабавно!

Почти не усети кога Логан извади телефона си и набра 911. Беше вперила поглед в лицето на своя приятел.

— Да не си посмял да умреш. Чуваш ли ме, Джо? Няма да го приема.

Издърпа нагоре тениската, като се питаше къде ли е изчезнала дънковата му риза. „Натиск. Да приложиш натиск.“

Клепачите му трепнаха.

— Фиске?

— Мъртъв. — Ив постави длан върху гърдите му, над раната, и натисна силно. — Не трябваше да правиш това.

— Трябваше… да го убия.

— Не ми пука, че си го убил. Не трябваше да рискуваш… Кой те е молил? Всички сте такива — и Гари, и Логан, и ти. Мислите, че можете да спасите… Не си затваряй очите. Никъде няма да ходиш.

Куин се опита да се усмихне.

— Надявам… се.

— Как е той? — попита Джон и коленичи до нея. Подаде й синята риза на Джо. — Ще ти свърши ли работа? Открих я в храстите.

Ив разкъса припряно ризата и започна да прави пристягаща превръзка.

— Обади ли се?

— Да, ще пристигнат скоро. Не трябва обаче да стоим тук. Скрих, че става дума за прострелна рана, но от „Бърза помощ“ ще известят полицията още щом зърнат Куин и Фиске.