Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Вървете… — Джо не довърши мисълта си. — Не можеш да ми помогнеш, Ив.

— Няма да те оставя. Този път си безсилен да ме проснеш в безсъзнание.

— Стой… някъде назад. Остави на Пилтън…

Главата му се отпусна на една страна.

— Боже милостиви — възкликна Ив и затвори за момент очи. — Той не е добре, Логан.

— Но е жив. — Джон се изправи, обърна се и коленичи до Фиске. — Връщам се във вилата; ще кажа на Пилтън какво да обясни на санитарите. Когато чуем сирените, ще помоля Маргарет да дойде тук и да остане до Куин, за да можеш ти да се отдръпнеш. Това е най-доброто разрешение — обясни той, докато пребъркваше джобовете на мъртвия.

— Защо го правиш?

— Вземам му документите за самоличност. Колкото по-трудна е работата около идентифицирането му, с толкова повече време ще разполагаме, преди Лайза Чадборн да открие, че ще трябва да му намери заместник. — Измъкна портфейл и ключове. Огледа шофьорската книжка и кредитните карти. — Той обаче й свърши много добра работа. Рой Смайт… — Натъпка портфейла в задния си джоб. — Ще накарам Маргарет и Пилтън, след като си тръгнем, да открият колата, която е взел под наем, и да я почистят.

Точно сега Ив изобщо не беше в състояние да взема подобни предохранителни мерки.

— Отивам в болницата с Джо.

— Не, ще го следваме отдалеч. — Вдигна длан, за да възпре протестите й. — Не спори. Покажеш ли се, ще те арестуват и ще те тикнат в затвора… освен ако не те застрелят. — Изправи се и довърши саркастично: — И в двата случая няма да можеш да стоиш над болничното ложе на Куин и да му предлагаш чай със симпатии.

— Той ти спаси живота — процеди Ив.

— Кой го е молил? Уморих се да слушам как великият Куин ръсел наляво и надясно благодеяния…

Грабна чантата с черепа и се запъти към вилата.

Какво му ставаше? Нямаше право да се ядосва на Джо. Говореше така, сякаш…

Кървенето от раната се усили.

Ив я притисна още по-силно.

„Да не си умрял, Джо!“

Откараха Джо в спешното отделение на „Гуинет Дженеръл Хоспитъл“, на двайсет мили от езерото. Логан, Сандра и Ив следваха линейката с колата на Логан.

— Ще вляза да видя какво става. — Сандра изскочи пъргаво от автомобила. — Паркирайте някъде, където няма да се набивате на очи. Ще дойда, когато имам новини.

— Аз мога да…

— Млъкни, Ив — прекъсна я твърдо майка й. — Позволих да бъда тикана, бутана и ограничавана в продължение на дни. Джо е и мой приятел. И аз се тревожа за него. А и той със сигурност няма да ми бъде благодарен, ако те пусна да влезеш с риск да те разпознаят.

Сандра забърза към стъклената врата, водеща към спешното отделение.

— Както виждам, ще трябва да чакаме — обяви Логан, премести колата малко по-нататък и я паркира между два камиона.

Ив кимна уморено.

— Аз обаче трябва да свърша още нещо. — Извади телефона от чантата си и набра домашния номер на Джо. — Даян, Ив се обажда. Трябва да ти кажа нещо. Джо е… — Думите заседнаха в гърлото й. „Хайде, изплюй камъчето.“ — Джо е ранен.

— Боже мой!

— Положението му е… тежко. Той е в „Гуинет“. Добре би било да дойдеш.

— Колко тежко?

— Не знам. Простреляха го. В момента е в спешното отделение.

— Проклета да си!

Даян затръшна телефона.

Ив трепна.

— Не е приятно да носиш лоши вести — промълви Логан.

— Тя като че ли ме мрази — прошепна Ив и облиза устни. — И мога ли да я виня? Всичко стана заради мен. Не трябваше да позволявам на Джо да…

— Не съм забелязал да ти е искал разрешение. Съмнявам се, че би могла да го спреш.

— Аз го познавам. Видях лицето му точно когато влизахме във вилата. Трябваше да се досетя.

— Ти беше разстроена.

— Не. — Ив облегна глава на стъклото. — Той умира, Логан.

— Не се знае.

— Аз го знам. — И продължи треперливо: — Обичам го…

Джон погледна встрани.

— Така ли?

— Да. Като бащата и брата, които никога не съм имала. Не мога да си представя какво би бил животът за мен без Джо. Странно, никога досега не съм се замисляла върху това. Просто той бе до мен и аз бях уверена, че винаги ще бъде.

— Още не е умрял.

Ако Джо умреше, дали щеше да отиде при Бони?

— Престани да плачеш — обади се дрезгаво Логан и я привлече в обятията си. — Шшшт, всичко ще се оправи. — Започна да я полюлява лекичко напред-назад. — Остави ми да ти помогна.

Той наистина й помагаше. От него струяха топлота и утеха. Не можеше да излекува раната, но прогонваше самотата. Засега това бе достатъчно.

Когато се върна в колата два часа по-късно, Сандра гледаше намръщено.