Джон Коннолли - Жътварите

Луис се замисли върху сегашните възможности. Да търсят прикритие в гората бе вече късно. Погледна в югоизточна посока: преди малко бе забелязал намиращата се там постройка. Приличаше на хамбар, встрани тъмнееше подобен на купол зърнен силоз. Отзад се простираше разчистена площ, след която започваше гората.

Ейнджъл го настигна и го изгледа въпросително.

— Ето ги. Идват — кимна Луис към приближаващия се автомобил.

— Накъде ще хванем?

— Натам, и на бегом — посочи Луис към хамбара.

Нямаха голям избор.

Камионът стигна върха на наклона и Бентън тутакси зърна плячката. Двамата бяха на същото ниво отсреща и вече тичаха. Единият, висок и строен чернокож, се извърна за миг и ги измери с очи. Бентън заби спирачките и без да гаси двигателя, изскочи от кабината, измъквайки ловния мартин от рафта над шофьорската седалка. Клекна, прицели се във фигурата и дръпна спусъка, но човекът изчезна в поредната падина. Куин и Къртис не направиха опит да стрелят. От рязаната двуцевка на първия едва ли щеше да има някаква полза. Другият носеше стария бащин пистолет, както му бе наредил младият Лийхейгън, но не бе поел ангажимент да убива хора.

— По дяволите — изруга Бентън, но всъщност се смееше. — Аре на бас, че черньото не е търчал така, откакто някой му е размахвал примка в стария Юг.

— Откъде знаеш, че е южняк? — запита Къртис.

Струваше му се, че въпросът е напълно резонен.

— Познавам ги аз печките — похвали се Бентън. — Те не се ловят в тоя бизнес, освен ако нямат зъб на някой бял човек. Тоя със сигурност го прави за отмъщение срещу нас — белите.

Твърдението не убеди Къртис, но пък и не посмя да го оспорва. Може би Бентън имаше право, ама дори да не беше така, нямаше смисъл да се противопоставя. Беше зъл, същински дявол. Като едното нищо ще го зареже тук сам на дъжда. А може и носа му да разбие или ребрата да му изпотроши — като урок да си затваря устата.

— Хайде! — изкомандва ги Бентън и закрачи към кабината, после подкара като луд.

— Стръмничко е тук — осмели се да каже Къртис, докато машината летеше по стръмния наклон.

— Това е форд рейнджър, ве-образен, двойна предавка, момченце — похвали се Бентън. — На две колела може да го вземе.

Къртис премълча. Автомобилът беше поне на дванайсет години, гумите бяха стари и доста изтрити. Чудо голямо, че имал двойно предаване. Това да не го прави самолет, я! Но за всеки случай се хвана здраво за скобата под прозореца и опъна краката напред.

Рейнджърът щеше да изкатери отсрещния баир при сухо време сравнително лесно. Но валеше, в дъното на падината имаше силно размекната земя и гумите забуксуваха безпомощно. Бентън даде още газ, но това само влоши положението.

Куин изломоти нещо, от което Къртис дочу само две съчетания — „копеле тъпо“ и „потъна в лайната“. Ядосаният Бентън форсира двигателя до край, колата подскочи напред, после свлече назад и задните гуми хлътнаха в калта.

Бентън плесна волана с все сила, сякаш той беше виновен, и отвори вратата, за да огледа положението. Здравата бяха затънали.

— Мамка му! — изпсува той. — Е, хайде, ще ги догоним пешачката.

— Ама сигурен ли си, че е разумно? — осмели се да попита Къртис.

— Ония нямат оръжие — сопна се Бентън. — Или тебе те е шубе и от обезоръжени?

— Ами — възрази Къртис, но вътрешно си каза, че лъже и сам себе си.

— Тръгвай тогава, че ония да не вземат да се самоубият — изкомандва Бентън и високо се изсмя на шегата си.

Куин оцени хумора на другаря си с кикота на хиена и няколко неразбираеми попържни. Сетне потеглиха, затъвайки в калта.

Къртис тръгна с тях, нямаше как иначе.

Хамбарът се открои пред тях на фона на тъмнеещото небе. Оттук изглеждаше като едро допотопно животно. Силозната кула отляво се извисяваше на не по-малко от дванайсетина метра. И двете съоръжения не бяха толкова модерни, както онези при оборите зад къщата на Лийхейгън. Нямаше охладителни инсталации, липсваха специалните покрития срещу ръжда и киселинни образувания от ферментационните процеси, а отвеждащата фуния на елеватора не бе облицована с фин керамичен слой, улесняващ плъзгането на зърното. Това тук бе обикновен зърнен склад и нищо повече.

Луис дишаше тежко, Ейнджъл бе на края на силите. И двамата бяха премръзнали и мокри, късметът им изневеряваше напълно. Даваха си сметка, че възможностите им са вече изчерпани, а бяха и преуморени. Луис погледна назад. Автомобилът на преследвачите не се виждаше. Изглежда, хлъзгавите наклони и дъждът създаваха проблеми. Бяха си купили малко време. Но преследването със сигурност щеше да продължи, може би пеша, обаче онези имаха оръжие, а Луис и Ейнджъл бяха на открито и представляваха лесна мишена. Дори и да се доберат до хамбара, там ще са като в капан. Сетне сигурно ще пристигнат още хора и това ще бъде краят.