Джон Коннолли - Жътварите

А може би други няма да дойдат? Ако казаното от Томас беше вярно, можеха да очакват само Блис, помисли си Луис. Защото Блис от край време работеше сам. Вероятно сегашните им преследвачи действаха по собствена инициатива. Дали знаеха, че нямат оръжие? Ако е така, ще са доста по-предпазливи, а това щеше да осигури още малко време. Но Луис си даде сметка, че са се отбили при Томас и са говорили с него. И сигурно знаят истината.

Обаче един от главните уроци, научени през дългия стаж като носител на смъртта, бе, че във всяко помещение може да се намери оръжие. От много години не бе влизал в хамбар, но там наистина имаше доста подходящи за целта предмети. И въображението му си представи инструменти и сечива, пожарогасители, чували и опаковки… леснозапалими, взривими предмети.

О, да! Чудесна идея.

Зърно, огън, взрив…

Е, вече имаше едно оръжие предвид.

Куин изкачи баира пръв, застана на билото и се огледа. Стори му се, че край хамбара се мярна човешка сянка. Ето и още една — изчезват зад него. В имота на Лийхейгън имаше две големи складови инсталации — едната при оборите, а тази тук бе реликва от старите дни, която използваха за силаж. И в нея държаха зърно, но силозът беше резервен, ако нещо се случи с главния склад или падне голям сняг и затрудни изхранването на животните. Всъщност формалното задължение на Бентън като служител на Лийхейгънови бе да надзирава второто зърнено хранилище и да взема мерки срещу влага, гризачи и други вредители. Когато, разбира се, не изпълняваше мокри поръчки или не подритваше по-дребните от него. Никой друг не се интересуваше от стария склад и това го правеше удобно място за различните му хобита. Там чукаше младите чужденки, които влизаха нелегално през канадската граница, и това ставаше най-често противно на волята им.

Междувременно другите двама настигнаха Куин.

— Видя ли къде отидоха? — попита Бентън.

Куин посочи хамбара с двуцевката.

— Отзад е празно и равно — кимна натам Бентън. — Поне триста метра няма спукано дърво. Хукнат ли да бягат, наши са. И да се скрият вътре, пак ще ги пипнем, дори още по-лесно.

Познаваше инсталацията отлично. Още преди много години бе посъветвал Лийхейгън да преустрои и модернизира силоза, но след като изклаха животните, това се оказа ненужно. Преди това бяха приспособени ясли и направена втора врата за спешно въвеждане на добитъка при зимни условия, макар че никога не се бе наложило да ги използват. Междувременно една от стените бе хлътнала навътре поради неправилния режим на гравитационно зареждане. Сега се оказа, че съоръжението ще свърши чудесна работа като капан за преследваните от тях хора.

Бентън плесна Къртис здравата по рамото и рече:

— Хайде, момче! Дойде време да те понаучим на някои нещица. И ти да пуснеш малко чужда кръвчица.

Сетне, размахал карабината високо в ръка, поведе двамата към хамбара.

Оказа се, че той не е заключен. Едва ли някой би се осмелил да краде от Лийхейгън, помисли си Луис. А пък и най-интелигентният гризач не може да отвори вратата като човек. Влязоха в помещението. Не беше голямо, отсреща се редяха индивидуални клетки за добитъка. В тавана бяха вградени три остъклени прозореца с вентилационни решетки помежду им.

— Огледай наоколо — помоли Луис партньора. — Търси масло, спирт, изобщо леснозапалим материал.

Самият той отиде до тръбния отвор на силозния елеватор, откъдето би трябвало да постъпва зърното. Какви ли бяха шансовете? Не хранеше големи надежди. Тръбата се оказа обикновена, метална, леко стеснена по външната периферия. Отворът бе на височина около три метра от пода. От едната страна имаше пускателен кран, а директно отдолу — фуния и улей към поставена на пода голяма пластмасова кофа. Луис я обърна наопаки, стъпи на нея и завъртя крана. Беше ръждясал и се наложи да употреби повече сила, но скоро въздъхна с облекчение. Зърното потече направо на пода. Слезе от кофата и загреба с две шепи, опипвайки зърната. Бяха съвсем сухи, пропукваха в ръцете му. Покачи се пак и отново завъртя крана. Сега рукна доста по-силен поток. След около минута въздухът се запраши силно.

Приближи се Ейнджъл, покрил лице с кърпичка.

— Нищо не намерих — каза той носово.

— Няма значение. Иди погледни докъде са стигнали онези.

Ейнджъл затича към предната врата. Беше двойна, качена на плъзгачи, а от двете й страни имаше замърсени прозорци. Протри стъклото и надникна. В дъжда се мяркаха три приближаващи се фигури. Вече бяха на стотина метра и току-що се разгъваха във верига под командата на единия, който размахваше ръце и сочеше кой накъде да се отправи. Очевидно двама се канеха да влязат отпред, третият щеше да заобиколи към задния вход. Това бе най-елементарният начин да затворят капана.