Джон Коннолли - Жътварите

Затова Блис пое известен риск — постави условия, които бяха приети. Но после направи грешка и Луис оцеля. Сега имаше възможност да я поправи.

Експлозията улесняваше задачата. В момента имаше точна представа къде се намира мишената — малко по-далеч в югозападна посока, отколкото бе очаквал. Любопитно беше все пак защо Луис отново се пъха в капана? От сина на Лийхейгън бе научил, че заедно с партньора си опитвали да пробият кордона, не успели и били принудени отново да потърсят убежище в гората. Чудно. При малко повече постоянство вероятно щяха да успеят да се изплъзнат от негодните за сериозна работа местни селяндури, дори и да се доберат до някой от мостовете. Но той бе взел необходимите мерки. Движението им се следеше още от самото начало. Съдбата им бе в ръцете му изцяло. Смърт. Такава бе неговата присъда.

А вместо да бягат, те се връщаха назад. Интересно. Помисли за миг дали да не предупреди Лийхейгън, сетне се отказа. Дъртият негодник може и сам да се ориентира, а пък не успее ли — значи не заслужава да живее. Въпреки всичките пречки обаче, изглежда, Луис се връщаше, за да изпълни задачата. Браво, възхитително. Какво постоянство само. Винаги бе смятал, че чернокожият не е съвършен професионалист просто защото не би могъл да притежава неговите — на Блис — качества и чистота на изпълнение. И въпреки всичко налагаше се да признае, че в по-младия мъж има нещичко от него самия.

Поклати глава, сетне бързо и енергично закрачи към мястото на експлозията.

Нещо помръдна в канавката край развалините на хамбара. Раздвижиха се натрошени дъски, отмести се встрани палета, след нея парче ръждива ламарина. Отдолу се показа Бентън. Лявата част на лицето му бе обезобразена. Кожата бе обгоряла, виждаше се оголена червена плът, досущ магма, пробила вулканичната кора. Не виждаше с едното око, а го болеше зверски.

Напрегна всички сили, отмести още няколко предмета и успя да се изправи до седнало положение. Погледна ръцете си. Бяха обгорени, почернели и напукани, но дланите не бяха засегнати. Ризата бе овъглена, кожата — покрита с мехури и надупчена от остри трески. Встрани лежаха останките на Куин. Беше го помело челото на взрива още при възпламеняването на хамбара. Повдигнато от ударната вълна, тялото му бе отблъснало Бентън назад и като щит го бе предпазило от най-лошото.

Оцелелият се изправи с мъка, изтърси отломките от панталона. Чак сега забеляза пръските кръв и множеството розови частици. Човешка плът. Потисна желанието да повърне — тя принадлежеше на най-добрия му приятел. Обзе го гняв и възмущение. Усети болка в главата. Опипа я, намери рана, липсваше парче кожа заедно с косата. Боже мой! Погледна дланта си — беше окървавена.

Болката в лявото око бе най-страшната, особена, пулсираща. Повдигна ръка, усети, че нещо стърчи от очната ябълка. Пипна внимателно и шокиран, изрева от болка. Беше треска! Сълзи рукнаха от здравото око, сега почти не виждаше. Опита се да се овладее. Казваше си, че не бива да изпада в паника, че трябва да се успокои и нормализира дишането. Дълбоко и бавно пое дъх. Насили се да направи спокойна преценка на ситуацията.

Треска в окото, за Бога! Не бива да я оставя там. Събра цялата си воля и бавно, с върховно усилие на духа приближи пръсти към стърчащата отломка. Този път очакваше болката, казваше си, че е готов за нея. Едно, две, три! Рязко дръпна треската. Страданието беше нечовешко, в главата му с все сила запищяха мощни сирени. Сетне, когато всичко свърши, по бузата му течеше нещо топло. Едва сега си даде сметка, че реве с все сила.

Взря се в извадената отломка с дясното око. Беше близо петсантиметрова, окървавена, мазна. Обзе го дива ярост. Мръсни копелета, ослепиха ме! — повтаряше си отново и отново. Тъпкано ще им го върне!

Огледа се и залитна. Мозъкът му не работеше както трябва — губеше равновесие. Сигналите към крайниците не бяха точни. Краката му се подгъваха, виеше му се свят. Но намери карабината и я взе. Напрегна воля и сили и излезе от горящите развалини. За късмет падна само веднъж и успя да се изправи. Вече бе забравил изгарянията, зловещите останки на Куин, а съдбата на Къртис изобщо не го и вълнуваше. Движеше се като автомат, отнесен, с разпиляна и нездрава мисъл. В главата му натрапчиво се въртеше само едно — бе ослепен. Какви бяха онези хора? Изроди, ослепили ближния си. Чудовища, дето не заслужават да живеят.

Не след дълго зърна двете фигури в далечината — едната доста по-висока. Ето ги и тях. Последва ги…