Джон Коннолли - Жътварите

— Близо са — викна Ейнджъл през рамо и се закашля силно. — Въпрос на минути.

Помещението беше вече силно запрашено и видимостта постоянно намаляваше. Луис почти не се виждаше през прашната завеса.

— Покажи се, нека те видят — викна му той.

— Какво? — не разбра Ейнджъл.

— Отвори вратата, подай се и пак затвори. Да те видят.

— А не искаш ли и ябълка да си сложа на главата? Вилхелм Тел ще ми играеш, а?

— Хайде, човече. Просто се покажи!

Ейнджъл издърпа резето и помести дясното крило на вратата. Отсреща незабавно загърмяха. Той я затръшна и затича обратно към Луис.

— Е, доволен ли си?

— Супер. Време е да движим — процеди Луис.

Беше захапал запалка, в ръце държеше тънки сухи чували и резервната пачка на глока.

— Къде е твоята?

Другият извади своя пълнител и му го подаде. Луис завърза чувал около пачките и опита тежестта на ръка, сетне затегна още един и още един.

— Е, добре, хайде тръгвай — рече той и посочи към задния вход.

Ейнджъл излизаше, когато на близкия ъгъл вдясно се появи млад мъж с пистолет в ръка. Беше дребен и изглеждаше неуверен. Насочи оръжието, но ръката му трепереше. Явно не му беше по сърце.

— Не мърдай! — викна той, но Ейнджъл вече летеше насреща му.

В движение тласна пистолета с ръка вляво и му нанесе съкрушителен удар с глава в носа. Младежът рухна на земята, а пистолетът се оказа в ръката на Ейнджъл. В същия миг се чу метално дрънчене. Другите отваряха предните врати.

Нещо светна зад него. Обърна се, на изхода Луис палеше чувалите.

— Бягай! — викна му той.

Ейнджъл хукна, след секунди го последва и партньорът. Спринтираха като луди, Луис го настигна, събори го и почти легна отгоре му. Ейнджъл потръпна и започна да се моли на глас.

Бентън и Куин чуха гърмежите още с влизането си в хамбара. Избухваха патроните от пачките. Тук беше ужасно запрашено, не се виждаше нищо. Пръв се усети Куин и задърпа приятеля си назад. В същия миг праха като че се събра в огромна пращяща, горяща топка.

— Мамка му! — викна Бентън. — К’ъв е тоя прашен ад…

Думата се оказа почти пророческа. В следващата секунда нещо избумтя оглушително и складът се превърна в пламтяща преизподня.

На Гарнър му писна от дъжда.

— Няма смисъл да висим тук в този шибан порой — оплака се той. — По-добре да тръгваме да ги търсим.

— Да се разделим, а? — предложи Поли. — Всеки ще хване по една посока, пък ще видим к’во ще стане.

Какво ли? — рече си Уили. — Като пилци ще ни избият поединично. Петима заедно винаги имат повече шансове от един или двама. Откачалки или не, братята Фулси и Джаки бяха бойци с оръжие.

— Площта е огромна — въздъхна Джаки. — Може да са навсякъде…

В същия миг едно от възвишенията на юг от тях лумна в пламъци. Чу се мощна експлозия, във въздуха полетяха дървета и пръст, издигна се дебел стълб дим.

— Мамка му — подскочи той. — На бас, че са някъде там!

Двамата се изправиха с мъка. Наоколо се стелеха овъглени останки — дъски, парчета от чували, почерняло тлеещо зърно. Якето на Луис гореше на гърба, но той успя да го изхлузи и да го загаси. Косата на Ейнджъл бе обгорена на няколко места, на лявата му буза червенееше голяма резка. Половината хамбар липсваше, силозът бе рухнал, оцелялото зърно се валяше наоколо. Сред руините лежеше трупът на младия мъж. Останалата част на постройката продължаваше да гори, като бълваше кълбета черен дим.

— Поне сега сме въоръжени — каза Ейнджъл дрезгаво и повдигна пистолета.

— Ами. Дай! — Луис протегна ръка и го взе.

Ейнджъл въздъхна, загледан в развалините.

— Този път вече ще се изтресат всичките — рече той.

— Е, хубаво, нали ще носят оръжие — завъртя глава Луис. — Ще увеличим арсенала.

— Така ли мислиш?

— Така.

— Забравяш Блис.

— Не го забравям нито за миг.

— Остава ли решението да ходим на гости на Лийхейгън?

— Остава.

Двамата закрачиха към гората.

— Обувките ми са мокри — оплака се Ейнджъл.

— Обаче вече не ти е студено, нали? — ухили се Луис.

И Блис чу експлозията. Вече беше сигурен, че Луис е някъде наблизо. Не го притесняваше възможността да е убит. Един вътрешен глас постоянно нашепваше, че той е негов и ще бъде само негов. Полагаше му се да отмъсти. След всичко, което бе понесъл и изтърпял през тези години.

Навремето бе подценил протежето на Гейбриъл. Старият отдавна търсеше съвършения Жътвар — питомец, когото ще формира да изпълнява заповедите му безпрекословно. Мнозина бяха минали през ръцете му, но повечето от добрите загиваха. Смъртта им го наскърбяваше само защото смяташе техния провал и за свой. За разлика от самия Блис не бе разбрал обаче най-важното, че всеки пречупен и абсолютно подчинен на волята му изпълнител става безполезен на края. Блис и Луис носеха своя индивидуалност, своя духовност, макар и покварена, а те бяха извор на съмнения и лична свобода. И в края на краищата щяха да разбият оковите на зависимостта, налагана от Гейбриъл и хората, които на свой ред използваха него. Именно това правеше Блис специален и Луис, макар и неохотно, му признаваше този факт. Затова те двамата винаги оцеляваха, докато повечето от колегите им умираха. Но Блис си бе дал сметка навреме: тази ситуация няма да продължава вечно. Умората се натрупва, мисловният процес се забавя, реакциите — също. Един ден ще му се случи да направи грешка, за която ще си плати. Имаше една възможност: да се измъкне незабелязано от играта и да потъне някъде в анонимност. Но и тя не бе гарантиран изход. Мнозина, в това число и Гейбриъл, ще го търсят под дърво и камък, предпочитайки той да отнесе в гроба всичко, което знае. При това колкото по-бързо, толкова по-добре.