Джон Коннолли - Жътварите

— Ше се извиниш къде ше ходиш копеле тъпо шти отнеса гъза! — освен че беше мръсен, речникът на Куин бе доста ограничен по идеи и еднопосочен.

Мамка ти и откачено копеле! — изпсува Къртис наум и си представи как на свой ред рита Куин отзад. В същия миг обаче съзря вперените в него немигащи психопатични очи и почти се вцепени. Не вярваше Куин да има телепатични способности, но да се рискува с такъв ненормалник беше крайно опасно.

— Какво ще правим? — плахо запита той, извърнал глава към Бентън.

— К’вото трябваше да се свърши още като им прецакаха колата — заканително завъртя глава човекът на волана. — Ще ги оправим…

Къртис потрепери. Спомни си как изглеждаше мъртвата жена, когато с Куин я слагаха в багажника. А онези двамата се хилеха идиотски, възхитени от гениалната си идея. Всъщност Уилис и Хардинг бяха убили мъжа и жената през нощта, а на Бентън бе наредено неговият екип да погребе двойката. Това бе още едно наказание за зле свършената в началото на седмицата работа. Бентън обаче реши, че багажникът е по-подходящо място, няма да се хабят да копаят, я. И въпреки дъжда Къртис все още усещаше парфюма на мъртвата по дрехите и ръцете си.

— Казаха ни да не се намесваме в нищо — още по-плахо се обади той. — Нали имаме заповед от сина на г-н Лийхейгън?

— Добре де, ама двамата копелдаци не знаят за нея. Ами ако Брукър им е помогнал, ако е позволил да използват телефона? Представи си, че са викнали помощ. К’во става тогава? А може да са затрили дъртака и цялото семейство. Това им е работата — да трепят хората. И докато ние тука се туткаме и чакаме някой друг да се погрижи за тях, току-виж са се покрили. Слушай к’во ще ти кажа: Лийхейгън няма да има нищо против, стига да ги затрием на негова земя.

Къртис не беше убеден, че идеята е добра. Познаваше Лийхейгън и знаеше колко тежи думата му. Макар че сега обикновено нарежданията даваше синът, зад тях все така стоеше старият. А заповедта беше ясна: да не се намесват. Да се въздържат от действия спрямо двамата от Ню Йорк и само да ги следят. В никакъв случай да няма сблъсъци, още по-малко с фатален резултат. Щом навлязат в територията на Лийхейгън, да изчакват и да ги следят и нищо повече. Общо петнайсетина души бяха натоварени със същата задача: веднъж попаднали в капана, онези да не се измъкнат от него. А сега Бентън се канеше да наруши заповедта. Къртис съзнаваше, че гордостта му е наранена и че се надява да се изяви с нещо, за да умилостиви стария Лийхейгън. Смяташе, че така ще поправи направените в Ню Йорк грешки, а ще се изживее и като терминатор.

Вярно, Бентън къркаше повече от някои други, но пък често се оказваше прав, та дори и пиян. И колкото повече мислеше върху ситуацията, толкова повече се убеждаваше, че и сега има известно право. Защо да бездействат, когато онези могат да се измъкнат?

Вярно обаче беше и друго. Къртис си падаше хамелеон. Прегъваше се пред всеки по-силен. Не беше трудно да се промени мнението или позицията му.

И след малко Бентън, Куин и Къртис зарязаха пътя и тръгнаха по дирите на двамата убийци. Първо се отбиха в дома на Брукър да проверят какво става там и да получат някаква информация. За Къртис не беше тайна, че Брукър презира Бентън. Това обаче бе нищо в сравнение с отношението на съпругата му. Дъртата дори не ги и поздрави, нито се уплаши от оръжията им. Гледаше ги с омерзение, дори с омраза, кучката му с кучка.

И синът Люк не се държа по-различно. Беше се облегнал на стената на хамбара и очите му не помръдваха от тях. Какво ли вижда с това измито бяло око? — запита се Къртис. Сигурно все пак различава нещо — околния свят като обвит с бял муселин може би, а хората — като кандилкащи се призраци. Не беше чувал гласа му досега. Знаеше със сигурност, че не е ходил на училище поради заболяване. Май че бе работил в мините още като дете. В града го е срещал няколко пъти, винаги със стария Брукър — обикновено се черпеха със сладолед в сладкарницата на Таскър. А чие дете бе момиченцето? Също не знаеше. Може би Люк бе извадил късмет с някоя девойка? Ама коя ли би се навила да легне с него — та той приличаше на зомби.

Брукър им показа отнетите от онези типове оръжия. Бентън го потупа по рамото и обеща, че ще го похвали пред господин Лийхейгън за добре свършената работа.

Сетне тримата потеглиха, а Брукър седна в кухнята, където жена му месеше тесто. Мълчеше и се правеше, че не забелязва неодобрителните погледи, които тя често му хвърляше.

Двамата чуха шума на мотора още преди да видят самия камион. Намираха се в естествена падина на пътя край тревиста поляна и им бе нужно малко време да определят посоката на звука. Луис се ориентира пръв и изтича по наклона, за да види приближаващия се от изток форд. Шофьорът му караше бързо по черния път, който водеше към дома на стария Брукър. Хората в кабината не се виждаха добре, но Луис бе повече от сигурен, че намеренията им не са приятелски. Беше сигурен, че Блис не е сред тях. Не беше в стила му. Изглежда, намеренията на Лийхейгън се бяха променили. Може би Томас се бе уплашил и телефонирал? А може би новината, че са обезоръжени, да е наклонила везните в полза на друго решение.