Джон Коннолли - Жътварите

Детектива излезе иззад дебело дърво и се затича към форда с насочен пистолет. Тони и Джаки го последваха, подтичвайки тромаво. Двамата в кабината бяха мъртви — шофьорът две рани — в шията и гърдите. Другият бе пропуснал да постави колана и бе политнал напред, разбивайки с глава надупченото предно стъкло. Сега лежеше изхвърлен върху предния капак със спукан череп и насечено лице. Десният му крак се бе оплел в колана, който би могъл да го спаси.

Джаки стигна пръв до падналия на земята. Не беше мъртъв, стенеше тихо. Левият му крак бе извит под непривичен ъгъл. Гарнър се наведе, взе карабината и я захвърли по-надалеч встрани. Паркър се приближи, наведе се към ранения и заговори.

— Хей, чуваш ли ме?

Човекът скърцаше със зъби от болка.

— Боли ужасно…

— Кракът ти е счупен, но тук не може да се направи нищо.

Междувременно Поли обърна джипа. Детектива размаха ръце и му даде знак да остане на място, за да наблюдава околността. После попита брат му дали в колата нямат обезболяващи.

— Докторите ни тъпчат с к’ви ли не боклуци, край немат — отвърна Тони. — Транквиланти им викат. Може и да свършат работа. Да донеса ли?

Паркър кимна и отново заговори с ранения.

— Как ти е името?

— Фрай — с мъка отвърна мъжът. — Еди Фрай.

— Добре, Еди. Сега ме слушай внимателно. Ще ми отговориш на няколко въпроса, в замяна ще ти дам нещо за болката. Ако откажеш, ще се наложи онзи едрият да ти стъпи на крака. Разбираш ме, нали?

Фрай кимна.

— Търсим двама приятели. Висок чернокож и бял, по-нисък. Къде се намират?

Тялото на Фрай се изви от нов пристъп на болка и той заудря с ръце по земята, сякаш можеше да я прогони. Беше прехапал горната си устна, но отговори.

— Някъде в гората, но са заобиколени отвсякъде. За последен път са ги засекли западно от вътрешния път. А ние сме подкрепление, в случай че пробият кордона.

— С тях е имало и други хора. Двама заварихме убити при моста. Какво се случи с останалите?

Фрай прехапа устни отново и замълча. Не му се говореше за това. Паркър кимна на Гарнър.

— Джаки, стъпи на крака му. Като начало по-леко.

— Недейте! — извика Фрай и умолително вдигна ръце. — Моля ви, недейте! Убити са. Не бяхме ние. Други… аз само работя за господин Лийхейгън. Говедата му съм гледал. Не съм убиец. Моля ви!

— Сега обаче помагаш на убийци.

— Не, не — отчаяно завъртя глава Фрай. — Не бяхме ние. На нас ни наредиха само да завардим пътищата, те да не избягат. Моля, направете нещо за крака ми!

— Добре, ще се погрижа. Но първо ми кажи кой трябваше да ги убие?

Фрай притвори очи и се унесе. Изглежда, губеше съзнание. Паркър се наведе и го плясна по бузата.

— Отговаряй!

— Някой друг — изплака Фрай с разкривено от болка лице. — Друг има задача да ги ликвидира. Такава е била уговорката…

Вече се потеше обилно, дори и дъждът не бе достатъчен да отмие солената пот от очите му.

— Кой е другият ?

— Блис! Блис! Той трябва да ги убие.

— Кой е Блис?

— Не зная! Кълна се в Божието име! Не го познавам, никога не съм го виждал. Той е там някъде — в гората. Търси ги, за да ги застреля. Моля ви — кракът ми…

Междувременно пристигна Уили. Стоеше встрани и слушаше разговора с пребледняло лице.

Дотича и Тони с две пластмасови торбички, натъпкани с медикаменти. Клекна, сложи ги на земята и започна да ги вади опаковка по опаковка.

— Ей ти на, бупирон — за тревожни състояния и депресия. Ето и клозапин — за психози. Не помня, пихме ли от него, не пихме ли? Тия боклуци и без това не действат. Тразодон — антидепресант, локсапин — пак за психози. И още… абе, нали виждаш — край немат…

— Хей, човече, губим време! — сопна се Детектива.

— Ами да му дадем нещо, дето ще свърши работа. Аз ги познавам тия лекарства — възрази Тони с апломб на фармацевт.

— Тони, лекарствата не са за болка! Няма да му подействат.

— На нас, че не действат, това си е така, обаче на него… Само глей к’ъв коктейл ще му дам — бизон ще гътне — закани се Фулси и се наведе отново.

— Ето флоразепам — седатив, две таблетки. Ето ти още два хапа есзопиклон — седатив и за безсъние. И с к’во да ги пийнеш — довърши Тони и извади от джоба плоска бутилка „Джак Даниелс“.

— Ей, приятел, не са ли много? — обади се Гарнър. — Може да го довършат.

При тези думи Уили потръпна и се извърна към двамата мъртъвци в оплисканата с кръв кабина на бронкото. Джаки улови погледа му и поклати глава.

— Не е същото, човече — рече той.

— Кое не е същото?

— Ами да застреляш човек не е като да го отровиш.