Джон Коннолли - Жътварите

— Разбирам ви — поклати глава Луис и погледна Ейнджъл.

— Добре тогава. Хайде да ви няма.

Томас и младежът отстъпиха назад с насочени пушки, другите бавно закрачиха към дърветата. Бяха изминали известно разстояние, когато старият извика след тях.

— Хей!

Двамата спряха.

— Казахте, че съм бил отлично осведомен, но не е вярно. Преди няколко вечери чух в бара един пийнал — хвалеше се, че щели да претрепят някакви си от Ню Йорк. А сетне ни предупредиха да си държим очите отворени и видим ли непознати, веднага да докладваме. Та горе-долу ми стана ясно за какво иде реч. Само че онези на пътя горе няма да ви убият. Те само пазят да не избягате — щял да дойде някакъв друг, много опасен.

— Кой например? — запита Луис.

— Споменаваха му името… как беше? Алис не… Вилис… не… О, да! Блис.

Луис вървеше с наведена глава и мълчеше. Виновен беше, даваше си сметка. Причината бе собственото му самочувствие и самонадеяност. Извърна се, погледна по-ниския мъж, който тътреше крака след него, изморен, пребледнял от болка. Вдигна глава, кръстосаха погледи. В очите на Ейнджъл обаче нямаше обвинение, нямаше и гняв. Както винаги беше готов на всичко. Луис бе трогнат, но тутакси го обля студен душ.

— Знаеш ли, че си задник! — неочаквано викна Ейнджъл. — Истински задник!

— Така е, прав си.

— Браво! Прав съм бил! Целият съм вир-вода, замръзнал, капнал! На всичкото отгоре някъде тук дебне истински ненормалник, ловец на скалпове на професионални убийци. Твоя имам предвид! И за всичко си виновен само ти.

— Тъкмо реших, че няма да пискаш. И си казвах, че се възхищавам от теб още повече.

— Така ли? Значи си превъртял! Да ти имам егото! Как няма да пискам? Виновен си! И на надгробния ти камък ще го напиша, само дето ще съм прекалено умрял! — закани се Ейнджъл и се разкиха. — Виждаш ли — мамка му! Мамка му!

Луис погледна нагоре и дълбокомислено каза:

— Да се надяваме, че дъждът ще спре.

— Надявай се, мамка му!

— Виж, я спри да се вайкаш. Трябва ни оръжие.

— Оръжието по пътя се търкаля, нали!

— Викам си дали да не се върнем обратно?

Ейнджъл се замисли. Знаеше, че могат да го направят. Въпреки двете пушки и самочувствието на стареца онези в къщата не бяха равностойни противници за хора като тях. Само че там имаше дете, имаше и жена, която дори се опита да се застъпи за тях. По дяволите! В такъв сблъсък най-напред загиват невинните. Не, той няма да се върне.

Погледна Луис и разбра. Бяха единодушни.

— Онези горе очакват да бягаме до дупка, евентуално да опитаме пробив в блокадата. Изобщо не допускат, че можем да се появим отново точно на същото място…

— Предлагаш да ударим Лийхейгън ли?

— Ами да.

— Като няма по-добро предложение, ще гласувам за това — поклати глава Ейнджъл и изтръска дъжда от якето. — Само че как? Както е заваляло, да вземем да го удавим, а?

Спогледаха се и потеглиха.

— Но ти наистина ме виниш, така ли? — запита Луис след малко.

Ейнджъл се замисли, сетне изтърси:

— Най-вече обвинявам себе си.

— Вярно ли? — ухили се Луис.

— Ами, вярно! — закиха отново Ейнджъл. — Ти си виновен, задник такъв! Мамка му!

Мустангът мина по моста и пое по шосето към кръстовището. Там се пресичаха два пътя, единият вървеше от изток на запад, другият продължаваше на юг. Мястото изглеждаше ужасно затънтено, но може ли на всеки кръстопът да има заведения, барчета и магазини, мислеше си Уили.

Двамата убити не излизаха от ума му. Не беше минал и час, откакто ги бяха открили в онази дива местност, а вече беше ясно, че екипът им продължава да се свива. Ето на, нямаше ги и хората на Паркър. И макар че се правеше на непукист, Уили бе сигурен, че и Детектива се тревожи вътрешно. Положението не беше добро, виждаше се с просто око. Арно бе взел правилното решение — да си стои у дома. Не го бивало за такива работи. Като че ли Уили много го биваше! По дяволите!

В този миг на разкаяние за решението си да дойде механикът видя нещо необичайно. От запад се зададе гигантски джип с четири исполински гуми, черен като смола. Когато се приближи, Уили забеляза, че му липсва предното стъкло, а фаровете бяха избити. Кабината бе предостатъчна да помести петима едри мъже. В момента там седяха трима, но им беше тясно. Двамата отляво и дясно бяха същински Гаргантюа и Пантагрюел. И третият по средата не беше дребен, но в сравнение с тях изглеждаше недохранен. По лицето му се разливаше блажена усмивка, сякаш ситуацията бе празнична, докато другите двама изглеждаха смръщени и разлютени.