Джон Коннолли - Жътварите

— Може би — въздъхна Уили и отново си каза, че не биваше да идва.

Кръв, кръв, безжизнени тела, изнемогващ ранен мъж, проснат на тревата под дъжда. Беше чул думите на Фрай, че не е убиец. Просто наемен работник, принуден да изпълнява заповедите на работодателя. Боже мой! Може би Фрай знаеше нещо за други хора, които бяха истинските убийци. Но това не го поставяше редом с тях. А в момента си имаше работа с човек като Детектива. Агне на заколение. Уили чак сега си даваше сметка какъв наивник е бил. Не, не му беше мястото тук! Не беше тръгнал да убива невинни хора, но от съдбата си не можеш избяга.

Детектива помогна на Фрай да преглътне таблетките. Сетне му остави шишето и закрачи към форда. Огледа оръжията, посегна към радиостанцията, но тя се оказа разбита. Захвърли я с омерзение и промълви:

— Къде ли са в момента? Как да ги намеря по-бързо?

Човекът, облегнат на покрива на форд рейнджъра, беше вир-вода. Името му бе Къртис Раунди и в момента си казваше, че каквото и да се случи, все той ще е прецаканият. Колкото и да се старае, каквото и да предприема, винаги той е жертвата. И неизменно страда за сметка на чуждото спокойствие уж в името на „по-голямото добро“. Вятър и мъгла, все него будалкат! Вино да пусне Господ от небето, на него вместо чаша ще му пробутат цедка — такъв му беше проклетият късмет. Ето на, и сега пак беше така! Стоеше, заметнат с подгизналото пончо, и се взираше в пущинаците с шибания бинокъл. В ботушите му жвакаше, във врата му се стичаха капки. Пак добре, че е дъжд, а не пикня например.

Но и това не беше утешение. Би било честно да е в кабината заедно с другите двама, а не отвън, в гадното време. Ама Бентън и Куин си бяха мръсници, те ли ще чуят молбата ти? Ами, друг път ще чуят! На всичкото отгоре Къртис беше поне петнайсетина години по-млад от тях, на бой по-дребен, и тези копелдаци го прекарват както си искат. От всички възможни екипи точно на него да му се падне да партнира с тях! Мамка му и късмет!

И двамата бяха подли, дребнави и непредсказуеми. А след завръщането им от Ню Йорк и разговора с Майкъл Лийхейгън, Бентън стана още по-бесен и гаден. Да не говорим, че гълташе обезболяващи за раните в рамото и ръката. Сетне се сдавиха с онзи тип на име Блис и ги изритаха от операцията.

Къртис видя как Бентън изхвърча от къщата като тапа, видя и тежкия поглед, с който го изпрати Блис.

Повече от явно беше, че Бентън не го чака нищо добро, мислеше Къртис, макар че на глас не би споделил нищо подобно. И как да каже, когато Бентън бе освирепял още повече и бе на път да извърши нещо фатално. Но шансовете му да надвие Блис бяха почти нулеви, в това Къртис беше убеден.

Баща му, Едгар Раунди, бе работил в талковата мина на господин Лийхейгън. И макар че почина от злокачествен тумор, никога не каза лоша дума за своя работодател. За него Лийхейгън си остана истински благодетел до края: той му даваше работа, той осигуряваше хляба на семейството, колата и покрива над главата му. Когато разбра, че е болен от рак, само въздъхна и рече, че късметът му бил такъв. Не че беше глупав или неук човек. Напротив, знаеше, че един миньор едва ли ще се радва на добро здраве и дълголетие, та каквото и да копае — било талков концентрат, било въглища. А заговореха ли хората за съд и обезщетения от страна на г-н Лийхейгън, старият Раунди просто замълчаваше и си тръгваше. Така продължи до края, докато почина. В знак на благодарност за лоялността господин Лийхейгън даде на сина му работа извън мината. Ако беше жив, Едгар сигурно щеше да се трогне от жеста.

Къртис бе достатъчно умен да си даде сметка, че след затварянето на мината извади още по-голям късмет. Защото г-н Лийхейгън отново му осигури препитанието, докато много други хора, също работили за него, едва преживяваха с отпуснатите пенсии — стигаха им колкото за пилешки сандвичи и семейното меню на Кей Еф Си.

В началото Къртис не се досещаше на какво се дължи това благоволение. Не знаеше, че навремето, когато все още беше в по-добра форма, г-н Лийхейгън редовно е посещавал майка му. Тези визити, разбира се, съвпадаха със смените на Едгар, който съсипваше здравето си в мината сред прах и отрови, раздиран от зловеща, суха кашлица. А господин Лийхейгън обичаше да се изживява като господар и като феодален владетел не бе чужд на земните радости, особено когато ставаше дума за хубави жени като г–жа Раунди, които не му отказваха нищо. Къртис наистина не знаеше за похожденията на г-н Лийхейгън, но по-късно разбра и се опита да си внуши, че не знае и не му пука. Защото Бентън и Куин не бяха хора, дето ще пропуснат да се възползват от пикантните факти, за да се повеселят за негова сметка. Когато го подиграха за пръв път, Къртис избухна и посегна да удари Бентън. Това завърши зле за него, макар че Бентън запази някакво неохотно уважение по повод дързостта му.