Патриция Корнуэлл - Тихият палач

— Последните новини не са особено добри и може би по-добри няма да има. — Бентън ми държеше ръката и пиеше червено вино, докато ми даваше последната сводка отпреди половин час. — Ако е получила лечение, не можем да открием нито една болница или частен кабинет, който й е оказал помощ. Достатъчно суетна е, за да потърси пластичен хирург, но не можем да открием и него. Вероятно няма и да успеем. Тя може да е навсякъде. Поне знаем, че лодката, която открихме, е същата, която си видяла. В това поне сме сигурни.

— Гмуркачите бяха двама. Точно там. Точно под носовете ни както обикновено. — Посегнах към бутилката, но той ме изпревари. — Трой е бил на лодката, а за нея знаем къде беше.

— Е, знаем, че тя се е гмуркала и че това е било отвличане на вниманието, за да може да ни премахне. Да остави Луси съвсем сама. Това би направило Кари много щастлива. — Бентън ми напълни чашата.

— Трябваше да питам за проклетата лодка, още когато я видях там. Защо не го направих? Какво ми става?

— Всеки би решил, че това е нормално — каза Бентън. — Просто хора, които се гмуркат край рифа, и че този от лодката ще дойде да вземе партньора си.

— Направила го е, защото е знаела, че ще дойдем да търсим. И очевидно се е откъснала от въжето, което я е свързвало с лодката, за да нямаме представа колко е близо до нас. — Виното беше хубаво и ми се приспиваше. — Знаела е, че ще видим лодката в далечината и ще си помислим точно това, което си помислихме.

— Планирала е педантично всичко, както може да се очаква от нея — съгласи се той. — И регистрационният номер на лодката е бил замазан с боя, затова не е била забелязана от полицията, от бреговата охрана и от нас. По всичко личи, че след инцидента я е зарязала в марината на Помпано Бийч. Там е била намерена този следобед.

— И нито следа от Трой?

— Не — отвърна той. — Сигурен съм, че е с нея. Новият й партньор.

— И още хора ще бъдат наранени и убити. Вината е моя, видях проклетата лодка. Трябваше да попитам за нея.

— Не бива да си толкова строга към себе си, Кей. Трябва да спреш.

— Чудя се колко дълго е била в марината. Още нещо, което е било под носа на всички.

— Не знам. Беше пред очите на всички, но номерът й бил замазан и върху него е бил нанесен друг с шаблон. Лодката е скъпа, „Скорпион“. Ако не беше, още щяхме да я търсим. Предполагам, че я е зарязала там веднага след инцидента.

— Може би можем да мислим за нещо друго освен този инцидент. Чувствам, че животът ми се превръща в полицейски доклад. И какво точно се очаква от нас да правим сега? — Не бях яла много от мексиканската храна и вече усещах виното. — Тя успя да се крие тринайсет години. Никой не е по-хитър от нея. Ако иска да изчезне, със сигурност знае как да го направи. По-умна е от всички нас.

— Не е.

— Така ми се струва.

— Пак ще й потрябват пари. С колкото й да разполага, те няма да й стигнат до края на живота. Не и с нейния начин и маниер на придвижване. — Бентън се отпусна назад в неговата част на шезлонга и когато топлият влажен въздух се раздвижи, долових парфюма му. — Но е факт, че ще трябва вечно да сме нащрек.

— Ако не е тя, ще е някой друг.

— Оптимистка както винаги. — Той се обърна и ме целуна. Усетих вкуса на вино по езика му.

— Марино трябва да отведе майка ми у дома. Трябва да им кажем лека нощ. — Свалих крака си на плочките, но не пренесох тежестта си и върху него.

Бентън ме прегърна и аз закуцуках, докато той ми помагаше да вляза. Проклетата проходилка беше паркирана точно от вътрешната страна на плъзгащата се врата, където Сок дремеше на хладния мрамор. Хванах дръжките й и я подкарах към Деси, който пак пищеше. Малките му крачета препускаха. Чух го как извика, когато Луси го сграбчи и го вдигна над главата си. Той махаше с ръце и крака.

— Тя мрази деца — казах на Марино.

Той беше в торбести шорти, хавайска риза и чехли. Не се беше бръснал от дни.

— Гадно е да си шофьорът за вечерта. — Държеше демонстративно ключовете от колата.

След това се чу друг звук, пускане на вода в тоалетната в дъното на коридора, дълга пауза и после вратата бавно се отвори. Бялата коса на майка ми приличаше на ореол под ярката светлина, която се разливаше и извън стаята, но в нея нямаше нищо ангелско. Тя започна да бута своята проходилка към мен.

— Така ти се пада, когато не проявяваш неуважение — започна тя, докато се приближаваше. — Когато беше на годините на Деси, се смееше на старите хора, които идваха в магазина на баща ти с бастуните си. И ето сега какво ти се случи.