Патриция Корнуэлл - Тихият палач

— Подозирам, че улучването на кислородната бутилка е било нарочно, за да ужаси наблюдателите и да се подиграе на жертвата, да я унижи. На Кари подобно нещо би й се сторило забавно, да го гледа как се издига и се върти във въздуха. Вероятно е подучила Трой да го направи.

— Не мисля, че тя е стреляла. От това разстояние и с дигитален мерник трябва да е бил някой, който не знае какво прави, който е дори по-зле от мен вчера. Но защо е бил убит?

— Защо са убити всички останали?

— Ти ще се гмуркаш ли? — попитах.

— Ще търсим доста неща. Маската, управлението и кислородната бутилка, липсва и пълнителят на пушката, както и гилзите. Катерът на Военноморските сили ще ни вземе веднага щом съмне.

— Всичко ли приготви, преди да тръгнеш? — Представих си чантите ни с гмуркаческа екипировка и багажа ни до пътната врата, където ги бяхме оставили рано сутринта в четвъртък.

— Мислех си да ги оставя тук в апартамента. Затова взех и твоите. Защо?

— Вземи моите с теб на лодката.

— Не, Кей.

— Не можеш да позволиш на Джон да се гмурка. При последните медицински прегледи му откриха проблеми, Бентън. Доста проблеми. Не искаме да му се случи нещо, както и още усложнения по този случай, ако му стане зле, докато помага при събирането на доказателства.

— Желая ти успех, щом искаш да го спреш.

— Ще му се обадя, но ти трябва също да му кажеш. Аз съм напълно в състояние да свърша всичко необходимо.

— Няма нужда да слизаш долу. Не искам да го правиш.

— Някъде долу има зъби и кости.

— Мога и аз да ги потърся — каза Бентън. — Няма нужда ти да го правиш.

— Биологическите доказателства са под моята юрисдикция.

— Да не би сега пък да ми даваш заповеди?

— Да.

— Наистина ли мислиш, че ще намериш нещо? Боже, почти на трийсет метра дълбочина…

— Ще се опитам — отвърнах. — Тръгвам към летището. Ще се видим рано следобед.

Форт Лодърдейл, 14 часа

Сребристата му коса беше отметната от челото, суха и разрошена. Беше леко загорял от слънцето и отпечатъкът от маската върху кожата му се бе заличила.

Беше излязъл от водата преди часове, когато аз влязох в кабината на катера, хвърлих чантите на пода и целунах Бентън. Устните му бяха солени от океана. Зад него бяха екраните, включително и на джипиеса, който показваше къде се намирахме — почти на километър и половина навътре в океана от брега на Форт Лодърдейл. Той седеше на пилотското място, двата двигателя бяха изгасени и лодката леко се поклащаше. Чух мекото пляскане на водата.

— Май затрудних всички. — Отворих чантата си на пода. — Но нямах представа, че ще свършите толкова бързо.

— Не е добре, че стана така.

— Знам.

— Но имаме лодката. А теб човек си струва да те почака. Ще опитам още веднъж. — Бентън отклони поглед. Усещах, че е разтревожен.

Черният му водолазен костюм бе свален до кръста. Ръкавите му бяха завързани около него. Винаги правеше така, когато излезеше на повърхността, а беше на нея от доста отдавна. Отвън на носа двама гмуркачи на полицията пиеха вода и ядяха плодове. Вече знаех, че досега нищо не са намерили, абсолютно нищичко. Знаех също така, че това беше неочаквано, да не кажа направо необяснимо.

— Как може да изчезне двайсеткилограмова кислородна бутилка? — Седнах на една пейка и извадих неопрена, чорапите и плавниците.

— Говорим за тонове ръждясващо желязо на дъното. — Той ме гледаше как си свалям панталоните и блузата.

Под тях бяха дрехите ми за йога. Бях дошла направо от летището. Порових още малко и си намерих маската.

— Очевидно не можем да се приближим с детектор за метал. Районът е около десетина метра. Но съм съгласен с теб. Трима души цяла сутрин го обикаляхме, тръгвахме от потъналия кораб навън, местехме центъра и пак започвахме, докато стигнем до място, където не очаквам да намерим нищо.

— Има доста пясък и тиня, които може да скрият предметите. — Пресегнах се зад себе си, хванах дългата връзка и закопчах неопрена, след това си сложих и чорапите. — Ами сонарът?

— Намерихме всякакви боклуци с него, но не и това, което търсехме. — Той вкара ръцете си в обратно в ръкавите на костюма. — Дойдохме тук към осем тази сутрин и се отказахме по пладне. Мина ми през ума, че някой може да е дошъл преди нас или по-рано сутринта или предната нощ.

— Да търси след съмване? — казах аз колебливо, докато водолазите на полицията се приготвяха да влязат обратно във водата.

— Да, с подходяща екипировка. В един идеален свят гмуркачески екип щеше да бъде изпратен веднага, но имаше такава суетня и объркване. На никого не му бе хрумнало, докато двамата с Бригс не се появихме. И ето ни сега. Или поне аз съм тук. — Бентън ми се усмихна само с очи. — Не знам какво си му казала, но така си го уплашила, че избяга чак в Делауеър.