Патриция Корнуэлл - Тихият палач

Водата беше топла, надух още жилетката си и заплувах по повърхността, чаках Бентън. Направих му достатъчно място, като се придвижих към въжето, закачено за шамандурата. Той скочи с плясък. Погледите ни се срещнахме и си кимнахме. Извадих всичкия въздух от жилетката си и започнахме да слизаме надолу. Водата беше пълна със светлина непосредствено под повърхността. Но колкото по-надолу слизахме, толкова по студена и тъмна ставаше.

Чувах вдишването и издишването си силно. Хванах си носа и си отпуших ушите, когато се гмурнахме надълбоко. Усещах как водата започваше да тежи все повече и светлината от нея да изчезва. Огледах се за двамата водолази на полицията, Рик и Сам, за техните мехурчета или движенията им, но не видях нищо. Непрекъснато проверявах компютъра. После зърнах потъналия товарен кораб, счупено корито на тъмното дъно. Разпознах носа, сочещ на север, и огънатите метални пръчки. Не виждах никого наоколо.

На двайсет и седем метра дълбочина голяма морска костенурка се появи върху ръждясалото корито и една риба жаба се наду върху покритото с тиня дъно. Пъстра рибка правеше движения с устата си все едно се целува, докато се плъзгаше покрай нас. Видях и рапан, който изглеждаше точно като камък, докато не помръдна.

Появиха се вълни и зърнах гигантски сив групер на петна, морски костур и широконоса акула, които изобщо не се интересуваха от нас двамата. Цяло стадо жълти ангелски рибки минаха покрай маската ми, сякаш бях част от изкуствения риф. Кръглите им очи бяха като нарисувани. Повъртя се едно морско конче. Отровен морски скорпион имаше перки, които приличаха на пера. Регулирах въздуха в жилетката си и потънах до дупките отстрани на кораба. Влязох в един отвор, който в предишния си живот е имал и люк. Светнах с фенерчето и по инстинкт замахах с правници, за да се отдалеча от другия гмуркач. Това, което видях, отначало не ми направи впечатление. Една баракуда излезе изпод гмуркача на зигзаг, и покрай него не се виждат мехурчета. Осветих раменете и ръцете му, маската му беше обърната надолу. Приближих се.

Докоснах покрития му с неопрен гръб и той леко помръдна. Видях, че маркучите висят надолу, а в гърдите му е забита стрела. Имаше още някой под него. И двамата полицаи водолази бяха мъртви вътре в кораба. Започнах да ритам силно, за да изплувам оттам.

Намерих Бентън на сантиметри от дъното. Движеше се и търсеше с включено фенерче. Ударих с ножа по кислородната си бутилка, за да му привлека вниманието. След тихото остро тракане той вдигна поглед към мен. Посочих енергично към баржата и отворите в корпуса й в тъмната зеленикава вода, където в лъча на фенерчето ми висяха песъчинки. Тогава чух звука. Тиха бърза вибрация като от далечен моторен трион. Обърнах се по посока на шума и видях нещо тъмно да се движи около кораба. Отначало го взех за голяма риба, но вибрациите ставаха все по-силни.

Силуетът се движеше бързо към мен и аз насочих фенерчето към лицето с широко отворени диви очи иззад зловеща черна маска. Върху кислородната й бутилка имаше черно торпедо, нещо като двигател, който ту виеше, ту спираше, когато тя тръгваше или спираше. Движеше се неестествено бързо. Не видях харпуна, докато не го вдигна и не го насочи. Чух свистене и усетих как нещо ме блъсна.

Бал Харбър, седмица по-късно

Двойният шезлонг беше направен от тропическо дърво, струваше ми се, че е тиково, но обработката ме объркваше. Приличаше едновременно на варено и импрегнирано. Седалката беше в цвят слонова кост, а ярките възглавници имаха абстрактни кубистични десени, които малко ми напомняха за Пикасо.

Ден след ден седях на засенчената тераса на апартамента, който беше подарък за рождения ми ден. Гледах как океанът сменя цветовете си, как облаците хвърлят сенки върху накъдрената му повърхност, как вълните се вдигат и се разбиват леко, а понякога шумно и неистово в брега, сякаш бяха гневни. Гледах ги през слънчевите си очила и се вслушвах. Не пропусках нищо — нито преминаващ хеликоптер, нито нисколетящите самолети с рекламни флагове, нито хората на тротоара десет етажа по-долу. Не говорех много, докато наблюдавах какво се случва.

Всички около мен имаха най-добри намерения. Първо дойдоха Луси и Бентън, а след това и Марино, а преди ден се появиха и Джанет и Деси. Полагаха страхотни усилия и не ме слушаха, когато казвах да престанат. Сякаш бях умряла и се бях озовала в друго измерение. Гледах ги как пренареждат плажните кърпи, все едно бяха покрови. Поставяха възглавници под гърба и коленете ми. Тревожеха се за врата ми, за косата ми, дали нямам нужда от друга шапка, а какво ще кажа за маникюр, сякаш се канеха всеки момент да ме изложат за поклонение. Единственият ми ненатрапчив приятел беше на седем години, метър и двайсет висок — Деси, който с тъга си давах сметка, че скоро ще бъде осиновен. Поне от Джанет, сестрата на майка му Натали.