Патриция Корнуэлл - Тихият палач

Беше като сводка за времето, която получавах на кръгъл час. Последната прогноза за температурата и влажността, информация дали бурята се движи към нас, или се отдалечава, какво да очакваме в близко време и дали да се евакуираме. Мислех си за нея, докато се възстановявах, премислях как се чувствах и какво бях преживяла, подробности, които не смятах да споделям с Деси, докато не стане много по-голям, може би на годините, на които беше Луси, когато бях започнала да говоря откровено с нея за грозната страна на живота.

В действителност беше ужасно. Разкъсан четириглав мускул над коляното, премахване на некротизиралата тъкан, да не говорим за дълбочинната ми болест, която бе разпратила газове в такива части от тялото ми, където не би трябвало да има балончета. Имах и силни болки в ставите, сякаш другите ми бяха малко. Бяха ми приложили и кислородно лечение в хипербарна камера за декомпресия, за което нямах почти никакви спомени. Само съвсем смътни, ефимерни като воал, на което може би се дължеше и уклона ми към комиксовите герои в разговорите ми с Деси.

Струваше ми се, че съм била в някакво времево изкривяване или на космическия кораб на Галактус. Откакто Деси пристигна тук, рядко се отделяше от мен. Напомняше ми за Луси на неговата възраст — непрекъснато ме следеше и се взираше в мен, задаваше все едни и същи въпроси, на които е трудно да се отговори честно.

— Защо не докараш тук ферарито? — попитах го.

— Не е точно ферари. Скоро няма да ти трябва такова. — Той тръгна да изпълни поръчката.

— Когато кракът ми оздравее, ще си в голяма опасност.

— Защо?

— Защото ще те хвана — отвърнах.

Той докара проходилката до шезлонга. Тя ми вършеше добра работа, беше яркочервена с черни колелца и ръчни спирачки.

— Като старица си — дразнеше ме той и изключително се забавляваше от думите си.

— Не съм.

— Като инвалид.

— Как е по-възпитано да кажем, Деси?

— Стар инвалид! — изпищя той две октави над горно до.

— Дължиш ми още двайсет и пет цента.

— Когато имахме куче, го блъсна кола и то не можеше вече да върви. Трябваше да бъде приспано.

Той ме следваше, а аз бутах проходилката и местех превързания си десен крак, без много да го свивам.

— Тази лоша жена трябва да бъде приспана — каза той. — Ами ако се появи тук?

Всекидневната, обзаведена с мебели в землисти цветове, беше празна и тиха. Бентън, Марино, Луси и Джанет бяха отишли до плажния павилион за тако, за да купят вечеря, а след това щяха да вземат майка ми. Почувствах раздразнение. Храната отвън всяка вечер ме депресираше. Огледах се за Сок. Той сигурно пак дремеше под леглото. Когато всички се върнат, Бентън ще трябва да го изведе.

— Ти още не знаеш, но аз съм много добра готвачка. — Подбутнах проходилката към кухнята. Отворих вратата на хладилника, след това се обърнах към килера. — Какво ще кажеш за спагети с доматен сос, босилек, малко червено вино, зехтин, чесън и съвсем мъничко червен пипер?

— Не, благодаря.

— Ще ти напиша името върху чинията с едно макаронче.

— Не искам.

— Значи пак тако. И кореновият сок, който толкова обичаш. Когато бях на твоята възраст, правеха сок от бреза. Чувал ли си за него? — Извадих кореновия сок от хладилника и отвинтих капачката. — В чаша?

— Не, благодаря.

— И аз така си мислех, но е възпитано да се попита. — Подадох му го. — Тук има верига за бързо хранене, която се казва „Роял Касъл“. Мисля, че има още едно заведение на Дикси Хайуей близо до барбекюто на Шорти. Ще трябва отнякъде да ти намеря брезов сок. В Нова Англия имаме брези. В двора на Луси има много такива дървета. Кората им се бели като бяла боя.

— Ще се върна ли във Вирджиния?

— Искаш ли?

— Не знам — каза той. — Мама спи, така си мисля.

— Би било хубаво, ако всички живеем наблизо, нали?

— Ти била ли си някога на седем, лельо Кей? — Той вдигна бутилката и отпи. Точно в този момент чух ключ да се превърта в ключалката.

— Майка ми казва, че съм била. Ти я познаваш. Прословутата баба.

— Какво е „прословута“?

— Скоро ще разбереш.

— И какво се случи след това?

— След като съм била на твоята възраст ли?

— Да.

— Пораснах, за да преживея разочарованието, че не ми искаш спагетите.

— О, не се тревожи, ще ги изям!

Засмя се и изтича към вратата.

Помирисах мексиканската храна, когато всички влязоха. Свалих си кобура и го скрих в шкафа, до който малкото момченце не можеше да стигне.

С Бентън бяхме сами на шезлонга за двама. Ниското слънце се потапяше в океана и гореше в ярки розови и оранжеви пламъци. Те пък преливаха във все по-дълбоки сини нюанси, които лежерно завземаха небето. Скоро то щеше да е като черно кадифе.