Патриция Корнуэлл - Тихият палач

Той имаше огромни сини очи и светлокестенява коса, която растеше в най-различни посоки, навсякъде беше близнат от крава. Беше дребничък за възрастта си, роден три месеца преди термина и износен от сурогатна майка. Но яйцеклетката си беше на Натали. Тя умираше от рак на панкреаса. Намираше се в хоспис във Вирджиния и беше въпрос на седмици да си отиде от този свят. Не искаше Деси да я вижда в това състояние.

Джанет и Луси не я бяха притискали повече по въпроса, а трябваше. Той трябваше да види майка си. Трябваше да е с нея, когато най-лошото се случи. Вече си представях как щяха да се случат нещата. Луси и Джанет щяха да се нуждаят от помощта ми, докато им я окажех. След това щяха да кажат, че се меся. И щеше да е вярно. Щях да се меся редовно и трябваше да свикват с това.

— Време за викторина — казах от шезлонга си.

Както винаги, Деси беше кацнал на ръба му. Не заемаше много място и от слънцето навсякъде му излизаха лунички.

— Къде ти е специалният крем? Помниш ли, че си говорихме за това? — Дръпнах го за ръкава, за да му напомня, и се пресегнах към детския лосион със слънцезащитен фактор 50 върху малката квадратна масичка. — Какво ще стане, ако изгориш?

— Ще имам рак като мама. — Беше притиснал кокалестото си малко гръбче към мен.

— Тя има друг вид рак. Но прекаленото излагане на слънце не е хубаво, прав си за това. Не мога да си спомня кой си в този момент. Соколовото око или Железния човек?

— Това е глупаво. — Но му харесваше.

— Не е глупаво. Трябва да помагаме на хората, нали така?

— Не можем да спасим света, нали знаеш. — Изведнъж бе станал мъдър.

— Знам, но трябва да опитаме, нали?

— Ти опита и те простреляха.

— Боя се, че това са благодарностите, които получих.

— Сигурно те е боляло. — Непрекъснато ме питаше едно и също и отговорите ми все не му стигаха. — Какво почувства? Никой никога не казва какво. А не е като по филмите.

— Не, не е.

— Може би е като да те прострелят със стрела.

— Така изглежда, но не е.

Продължавахме този разговор, защото беше важен за него. Не заради мен.

— И после? — Той се бе притиснал към мен като Сок.

Опитвах се да измисля различно описание и накрая се сетих.

— Беше като че ли все едно ме удари железен юмрук. — Погалих го по гърба. Беше топъл заради слънцето и защото беше малко момченце, пълно с живот.

— Страхуваш ли се от смъртта, лельо Кей?

Вече ме наричаше така и разбира се, аз нямах нищо против. Често произнасяше страшната дума и това не беше нов въпрос. И двамата погледнахме към океана, към ято пеликани, които прелетяха покрай терасата ни, толкова близо, че видях очите им, които търсеха риба във водата.

— Какво мислиш, че е смъртта? — попитах го както и преди, но никакви разговори нямаше да разсеят тъгата.

— Като да си тръгнеш — каза той.

— Това е добър начин да мислиш за нея.

— Не искам мама да си тръгва.

— Тя ще си тръгне, все едно е на пътешествие, но това не означава, че няма повече да я има. Просто няма да е там, където са всички останали в момента — отвърнах.

— Но аз не искам тя да си тръгва.

— Никой от нас не иска. — Намазах едната му ръка с лосион, а той стоеше изправен като войник.

— Ще ми е самотно.

— Може би човекът, който си тръгва, няма да се чувства така. — Започнах да мажа и другата му ръка. — Това не е ли хубава мисъл? На нас ще ни е самотно, но не и на нея.

— Аз щях да се уплаша, ако някой ме бе прострелял под водата — каза той.

Много малко си спомнях, но това, в което не се съмнявах, беше какво се случваше в момента, когато чух свистенето на стрелата, която удари кислородната ми бутилка. Огледах се. Нямаше как да избягам, когато тя подпря приклада на оръжието на хълбока си и зареди нова стрела в дулото. Тогава бях улучена в дясното бедро и тя се втурна към мен. Усещах силните пулсации на устройството, което я задвижваше, нещо като реактивна раница, закрепена над кислородната й бутилка. Захранваше се с акумулатор и се управляваше ръчно. Най-ярко си спомнях лицето на Бентън, как водата бе притиснала бузите му и ги бе направила плоски. Той беше неестествено блед, като мъртвец.

Не си спомнях да съм се борила. Нямах спомен нарочно да съм разритала дъното, за да размътя водата, нито как съм замахнала с ножа и съм й разрязала лицето от слепоочието до брадичката през лявата буза. Изведнъж тя бе изчезнала, все едно никога не се бе появявала. Не помня и кървавата следа, която бе останала след нея.

Нищо не помнех. Нямах представа, че Бентън ме бе измъкнал на повърхността, като бе държал регулатора към устата ми. Камерата върху маската ми бе работила през цялото време и бе записала част от случилото се. Не знаех колко. ФБР ми конфискува маската, кислородната бутилка, ножа, всичко. Дори не ми показаха списък на това, което бяха взели. Все още не ми позволяваха да видя записа по причини, които дори Бентън не искаше да ми каже. Това, с което разполагах засега, беше черна дупка, сякаш Кари Гретхен отново бе мъртва, но ми казаха, че не било така.