Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Добре, генийче — въздъхна с отчаяние Пол и отпусна ръце на бедрата си. — А после?

— После вземаме мама и пак изчезваме.

От гърдите му се откърти дълбока въздишка:

— И през цялото време Гадняра стои и гледа сеир, така ли?

— Не, разбира се — отвърна Франси, постави палеца си перпендикулярно на изпънатия показалец и добави: — Той ще се опита да ни спре, а ти ще го застреляш.

— Надценяваш ме, хлапе — засмя се Пол.

— Значи нямаш дупе, а? — присви очи момичето.

Пол подскочи.

— За Бога, няма ли да престанеш да говориш като… като…

— Като какво? — ледено го изгледа тя.

— Като някакъв хлапак от улицата, дявол да го вземе! — размаха ръце той. — Защо не се държиш като момиче?

— Джаки правеше ли го?

Той облиза пресъхналите си устни:

— Какво да прави?

— Да се държи като момиче…

— Разбира се! — троснато отвърна той. Това беше лъжа, и двамата го знаеха. Пол разроши косата си и отчаяно промърмори: — Господи, откакто те срещнах, животът ми се превърна в истински ад!

— Не е вярно. И преди това е бил ад… — тя стана и пристъпи към малкия бар. — Искаш ли нещо?

— Да не съм луд — промърмори Пол. — Не видя ли шибания им ценоразпис? Шест долара за една кока-кола! Разбойници!

— Какво ти пука? — усмихна се тя и му подхвърли бяло-червената кутийка, а за себе си избра диетична кока-кола. — И без това нямаш много шансове да стигнеш до плащане!

Той се засмя, металните езичета изпукаха почти едновременно. Отпи едра глътка, течността се плъзна в гърлото му почти като бира. Истината беше, че много му се искаше да удари едно сериозно питие, но в компанията на момичето не можеше да си позволи това. Знаеше, че е глупаво, но беше безсилен да го преодолее. Сякаш Франси бе собствената му дъщеря…

— Откъде толкова акъл? — вдигна очи той.

— Няма такова нещо — отвърна тя и облиза с език капчиците по капачето на кутийката. — Просто пораснах преди другите… Помагаха ми. Майка ми, чичо Лю… А и сестра Мери-Роуз също… Твоята Джаки… — кръстоса крак върху крак и се загледа в голите пръсти. — Отначало я мразех… Истински малък Хитлер, така се оплаквах на мама… Държеше на правилника и дисциплината, останалото беше без значение. „Сбъркала си си професията — рекох й веднъж. — Трябвало е да станеш надзирателка в затвор!“ — очите й бавно се вдигнаха към лицето на Пол. — И знаеш ли какво ми отговори? „Беше крайно време да ми направиш някакъв комплимент…“ Представяш ли си? Побеснях! Замерих я с първото нещо, което ми попадна подръка — някаква гипсова статуетка на Дева Мария… Пръсна се на хиляди късчета.

— Това не е хубаво — поклати глава Пол.

— Ти мислиш така — отвърна Франси и отпи глътка диетична кола. — Но сестра Мери-Роуз нито веднъж не се ядоса, нито веднъж не ми повиши тон… Сега вече си давам сметка, че е постъпвала умно… Разбрах, че не мога да я изкарам от търпение, и престанах да се заяждам с нея… — Отпи нова глътка и поклати глава. — Но това свърши работа само наполовина… Всичко си дойде на мястото едва когато разбрах, че нито веднъж не се е оплакала на мама… „Сестра Мери-Роуз казва, че си истинско ангелче — рече ми един ден мама. — Много бих искала да науча как е стигнала до подобно заключение.“ Тогава разбрах — каквото и да върша, сестра Мери-Роуз е на моя страна. Стана ми приятно. За пръв път мама ме заведе при нея, когато бях на осем години, оттогава нататък я виждах редовно… После се разболях от булимия… Една гадна болест, която те удря право в главата, знаеш… И имах нужда от човек, който да не ме съди…

— Но все пак тя ти е налагала някакви правила…

— Вярно е, но тези правила не бяха нейни . Бяха правилата на Бога — Франси събра длани, сякаш й предстоеше молитва. — Когато разбрах, че сестра Мери-Роуз няма свои правила, аз се влюбих в нея! Тя беше човек от моята кръвна група… — На лицето й се появи сконфузена усмивка. — Представяш ли си? Една монахиня. Но тя беше единственият човек, с когото можех да разговарям, преди да се появи чичо Лю…

— Това трябва да е Лю Кроукър, някогашното ченге…

— Познаваш ли го?

— Не, чувал съм името му от Гадняра… — Пол замълча за момент, после вдигна глава: — Според теб той е добър човек, така ли?

— О, да! — светнаха очите на Франси.

Пол се надигна, остави недопитата кола на барчето и изтри ръцете си в панталона. После извади пистолета, провери пълнителя и то тикна обратно в кобура.

— Може и да съм се побъркал — промърмори той и погледна момичето в очите. — Но давай да вървим и да измъкнем майка ти от ръцете на онези разбойници!