Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Но сега, свита на кълбо върху мекия диван, тя вече беше в ръцете му. Достатъчно бе да вкара тук момичето и да го заплаши с физическа разправа. Куражът на Маргарет ще рухне като картонена кула…

Време е да повика Пол и да го накара да доведе момичето. Все още превит на две от жестокия ритник в слабините, Чезаре се наведе над интеркома. Натисна бутона три пъти, но Пол не се обади. Това го накара да се свърже с охраната. Заповяда им да разберат какво става.

Измина цяла вечност, преди да се разнесе жуженето на апарата. Чезаре нетърпеливо натисна копчето за връзка с ръкохватката на револвера:

— Да?

— Няма ги — уведоми го спокоен металически глас.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Претърсихме навсякъде — отвърна гласът, равнодушен като робот. — Къщата, имението, всичко… Киарамонте и момичето са изчезнали.

— Как е възможно това, да те вземат мътните?!

— Не зная, шефе. Те просто…

Чезаре насочи револвера в апарата, нададе гневен вик и натисна спусъка.

— Той ще убие мама!

Пол Киарамонте погледна в умните и бистри очи насреща си, въздъхна и отвърна с цялата искреност, на която беше способен:

— Не, няма да го направи!

— Глупости! — поклати глава Франси и отправи потъмнял от тревога поглед към полуголите туристи, които изпълваха тротоарите на булевард Саут бийч.

— Не са глупости — отвърна Пол. — Нима не разбираш, че ти си единственото му средство за натиск? Майка ти е готова на всичко за теб, включително и на предателство… И Гадняра го знае… — Размаха ръце и разтревожено подвикна: — Хей, я се махни от прозореца! Там си като мишена! — Изчака я да се подчини, после поклати глава. — Както ти казах, без теб…

— Без мен тя става излишна за него! — прекъсна го Франси и пристъпи навътре в хотелската стая. Обзавеждането беше в стил „арт деко“, ярките тонове на тапетите дразнеха очите. — Не трябваше да бягаме без нея!

— Възползвахме се от шанса и това е всичко! — отвърна Пол. — Така става в живота…

— Човек не бяга от хората, които обича — поклати глава Франси. — При никакви обстоятелства!

— Това можеш да го кажеш на баща ми — горчиво се усмихна Пол. — Той избяга от мен и мама в момента, в който стана напечено…

— Значи това е причината да се отнасяш гадно към фамилията Абриола, въпреки че са те имали за свой син?

Той натика ръце в джобовете на панталона си и замълча.

— Нима не разбираш? — меко промълви Франси и изви глава да го погледне. — Без мен мама няма да каже на Чезаре абсолютно нищо. Той ще се вбеси и животът й няма да струва пукната пара!

Пол безгласно я прокле, погледът му стана мрачен.

— Май подценяваш шансовете й, а? — изръмжа той.

— Може би — кимна тя. — Ами ако грешиш? Чезаре изобщо не е от класата й…

Той тъкмо си помисли, че това заключение има всички шансове да излезе вярно, когато следващите й думи го накараха да подскочи:

— Трябва да се върнем там!

— Какво?! Не те чух добре! Нима каза „трябва да се върнем там“?!

— Точно така — кимна Франси. — Трябва да се върнем и да освободим мама.

Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Ти луда ли си?! Никого няма да освободим, най-много да получим по един куршум между очите!

— Няма — тръсна глава тя. — Чезаре ме иска жива.

— Как не, разбира се, че те иска жива… — извърна очи към тавана Пол. — Ние пък искаме да си далеч от него, нали? Можеш да си представиш какво ще стане, ако се върнем… — разпери ръце, сякаш искаше да се оплаче някому от хлапашкото й поведение.

— Това не е задължително.

— Какво?! — главата му се завъртя толкова рязко, че чак прешлените му пропукаха.

— Имам една идея — отвърна Франси и слезе от прозоречния перваз. — Защо не ме изслушаш?

— Не искам да те слушам — мрачно отвърна Пол. — Ако не тръгнем веднага за летището, Гадняра положително ще ни открие… Нали сама поиска това?

— Е, признавам, че идеята ми не беше добра — отвърна Франси и го придърпа на леглото до себе си. Беше покрито с абстрактно нашарена кувертюра, наподобяваща футуристичните архитектурни творения на Франк Лойд Райт [116] Известен американски архитект, родоначалник на модерната архитектура. — Б.пр. . — Но за сметка на това идеята да се върнем е отлична!

— Да не си се побъркала? Там гъмжи от охрана! Как си въобразяваш, че ще се промъкнем?

— Никакъв проблем, сами ще ни пуснат — усмихна се Франси. — Слагаш пистолета си на челото ми и казваш, че съм избягала. Успял си да ме хванеш и се връщаш…