Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

В този кратък миг на паника успя да види как фигурата се надига от пода и увисва във въздуха. До ушите му долетя тих смях, отвърна му необичайно силно ехо, което поглъщаше собствения му глас. После фигурата се стрелна напред с такава заплашителна бързина, че той извика и вдигна ръка пред лицето си…

Събуди се, тялото му се оказа в седнало положение.

— Добре ли си, Никълъс?

Очите му се плъзнаха по разтревоженото лице на Хонико.

— Къде съм?

— В апартамента ми, Съншайн сити… Стана ти нещо, което не знам как да назова… Нещо като онзи припадък, който получи по време на нашия обяд. Двете с Мери-Роуз едва успяхме да те довлечем дотук — Хонико коленичи на леглото и докосна челото му с длан. — Потиш се, може би си болен…

— Нищо ми няма — поклати глава Никълъс. — Просто сънувах кошмар…

Но какъв кошмар, добави мислено той. По-реален от живота. Скри лице между дланите си и потъна в прана, за да прочисти дихателните си органи. Сблъсъците с Кшира ставаха все по-тежки, в главата му не оставаха почти никакви спомени. Вече разбра, че припадъците се дължат на умишленото предизвикване на Кшира от негова страна. При това ставаха все по-остри и трудни за възприемане.

— Къде е игуменката?

— Отиде си, но не зная къде.

Начинът, по който отговори Хонико, му даде да разбере, че не бива да пита нищо повече.

— Каква беше тази история за майка ти Ейко, за баща ми и Джони Леонфорте?

— Не беше история, а чистата истина.

— Защо ми я разказа едва сега? Знаела си кой съм още при първата ни среща, защо не ми я разказа тогава?

— Искаше ми се, но… — извърна глава, гласът и се превърна в едва доловим шепот. — В мен се крият прекалено много тайни…

— Една от тях е превъплъщението ти в Лонда, нали?

Тя кимна, косата й хвърли златни отблясъци.

— Не исках да научиш това, не исках дори да го подозираш… — пое си дъх на пресекулки, сякаш нещо отровно притискаше гърдите й. — Не исках да ме разбереш погрешно и да ме намразиш…

— Но защо го вършиш? Не си длъжна да участваш в сексуалните сцени на онзи клуб…

— Длъжна ли? — усмихна се тя. — Не, аз сама пожелах това! — усмивката й бързо се стопи. — Сега вече наистина те шокирах, нали? — Той не отговори, очите й изпитателно пробягаха по лицето му. — Може би приличам на майка си, която също е искала да работи в онова торуко. Изпълнявала е Божията воля, аз също…

— Не те разбирам. Нима Бог иска от теб да задоволяваш сексуалния нагон на мъжете?

— Бог иска от мен да разкривам мъжките тайни. Бог ме моли да работя за могъществото на ордена. А това може да стане по точно определени начини, особено когато си жена. Нещата са такива от столетия…

— Значи животът ти не е чак толкова труден…

— Знаеш ли, веднага те харесах — засмя се Хонико. — Ти си различен от другите, затова… — Прекъсна мисълта си, наведе се и го целуна по устата.

Никълъс я хвана за раменете, отстрани я от себе си и надникна в очите й.

— Аз също те харесах — промълви той. — Още в мига, в който те видях в ресторанта. — Тя го целуна отново, страстта й беше като разтворена рана. Той внимателно се освободи. — Не, това не е добра идея…

— Аз не съм курва! — прошепна тя и в очите й отново се появи обидата.

— За мен това е без значение — отвърна той и погледна към малката статуетка на Мадоната върху рафта. — Не си изгубила вярата си…

— Не съм — кимна тя, проследила погледа му. — Вярвам в Бога, но презирам мъжете… — ръката й се протегна да го докосне. Очакваше отново да види гладната похот в погледа й, но се излъга. Едва сега разбра, че тази жена не очаква да получи секс, за нея подобна стока нямаше никаква цена…

Усмихна се, взе ръката й и я целуна. После бавно се изправи:

— Минава осем, трябва да вървя… Тя се извърна да го погледне.

— Първо се измий. Приличаш на човек, който е водил тежка битка.

Очите му замислено се спряха върху лицето й. В мен се крият много тайни… Колко много?

— Имаш ли представа защо би искал да ме убие Йоши — твоят колега от „Пул Марин“? — изведнъж попита той.

— Моля?

— Днес двамата с него си поиграхме на една опасна игра с мотоциклети — поясни Никълъс. — Той караше полицейска машина и от начина, по който ме преследваше, стигнах до извода, че е доста решителен човек…

— Нямам представа — объркано го погледна тя. — Какво стана?

— Нищо особено. Просто аз успях да мина през една дупка, а той — не…

— Радвам се, че нищо ти няма — прошепна тя. Недоумението в очите й изглеждаше истинско. — Но за Йоши не зная нищо. Нямам представа какво е искал да постигне…