Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Добре, добре — вдигна длани Джони и започна да се изправя. — Отивам си. Може пък вие да излезете прав… — на лицето му светна приятелска усмивка. — Пак ще се видим…

Във вторник вечерта Полковникът беше изключително нервен. Планът му беше изтънчен и остроумен, но доста крехък. От него зависеха много неща, същевременно още повече неща можеха да го провалят.

— Крехък… — замислено повтори Ейко, изслушала безмълвно опасенията му. После бавно поклати глава. — Аз не мисля така. Залагаме на човешката природа, нали? Това е най-сигурното нещо на света… — на лицето й се появи усмивка. — Не се безпокойте, полковник-сан. Какво е най-лошото, което може да се случи?

— Макейб да се измъкне от капана, а после да ме разпъне на кръст като евреин със симпатии към комунистите… А Оками да разбере, че умишлено не му казвам нищо за Джони Леонфорте… — Тикна лулата между зъбите си и мрачно добави: — Две катастрофи от личен характер, за които дори не ми се ще да мисля…

— Хубаво е, че знаете от какво да се пазите — промълви Ейко. От начина, по който го каза, ясно личеше гордостта й от участието й в една толкова сложна операция. Полковника усети, че подкрепата й го успокоява.

— Благодаря, Ейко-сан — простичко рече той.

— Нищо не съм направила, полковник-сан — скромно сведе поглед тя.

Той опря длани на бюрото и бавно се изправи:

— Независимо от развоя на събитията, съм решил тази вечер да ви заведа на най-доброто „суши“, което може да се намери в Токио…

Тя замълча, което в нейния случай със сигурност означаваше съгласие.

Доноу доведе сенатора Джаклин Макейб точно в 23,00 часа. Беше едър мъж с оплешивяло чело и синкави от бръснене бузи, над яката на ризата му висяха няколко гънки тлъстина. От тялото му се разнасяше миризма на дезодорант и пот, свинските, разположени близо едно до друго очички наблюдаваха света с навъсено подозрение.

В замяна на това притежаваше забележителна самоувереност и беше толкова сладкодумен, че би намерил слушатели дори ако започнеше да чете телефонния указател. И в крайна сметка именно тези качества бяха от значение.

Запозна се с предлаганите в „Тенки“ услуги като военен командир, започнал инспекция на поверените му части. Полковникът беше почти сигурен, че вижда как му текат лигите.

— У дома положително не можем да очакваме такова обслужване — промърмори сенаторът, обръщайки се към Доноу. — Най-много да издебнем някоя секретарка и да я плеснем по дупето… — тлъстаците му се разтърсиха от смях.

После му представиха Ейко.

— Имате ли момчета в тая дупка? — безцеремонно попита Макейб. — Имам предвид млади и красиви хора, които притежават известни умения… — отново се разкикоти, очевидно опиянен от свободата, която му предлагаше японското торуко. Особено ако я сравняваше с отегчителните официални разговори в щаба на окупационната армия.

— Имаме — увери го Ейко и умишлено засрича английските думи. — Всички са първо… първо…

— Първо качество, а? — изрева Макейб и бавно я последва към стая номер 7. На прага се обърна и подхвърли на Доноу: — Това е гвоздеят на програмата, нали, Джак? — Хвана топката на бравата и заповеднически добави: — Ти ще ме чакаш да свърша, после можем да похапнем…

Стая номер седем беше готова да посрещне високия гост. Скрит зад двойното стъкло на стенното огледало, Полковника неуморно натискаше бутона на своя фотоапарат. Имаше за какво, тъй като тлъстото и космато тяло на сенатора демонстрираше изненадващо пълен и енергичен комплект сексуални упражнения върху слабичко японче, което едва ли беше на повече от 12–13 години. Полковникът беше живял на Изток достатъчно дълго, за да се впечатлява от хомосексуализма, но винаги се беше питал как може да се прекрати насилието над непълнолетни… Не изпитваше гняв от сцените, които се разиграваха пред очите му. Сексуалните навици са част от културното наследство на един народ и той нямаше нито морално, нито законно право да се бърка в тях.

Позволи си доволна усмивка, едва когато в стая номер 7 се появи Джони Леонфорте, гол, както майка го беше родила. Такива са законите на човешката природа, Ейко-сан отново се беше оказала права… Изтощеното момче вече спеше на пода, но сенаторът, все още възбуден, беше позвънил да му изпратят друго.

— Света майко! — втренчи се в Джони Леонфорте той. — Не си ли прекалено дърт?!

Джони се засмя, протегна ръка и се представи.

— Сенатор Джаклин, ние с вас имаме да обсъдим доста неща — подхвърли той.