Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Продължи да се моли, но в душата й плъзна съмнението. От Бърнис знаеше, че съмнението е творение на дявола. Вярата в Бога е Сияйната пътека за всеки смъртен, но тя се опасяваше, че тази вяра е измама, която води до сляпо подчинение. А Джаки дълбоко ненавиждаше както сляпото подчинение, така и липсата на разум.

Опита се да не мрази баща си, опита се да прости на Чезаре безумието и погрешното отношение към нея и баща й, към заобикалящия го свят. Даваше си сметка, че омразата също е дяволско творение; че ако това чувство надделее в душата й, няма смисъл да бъде в ордена, да се ползва от доверието на Бърнис и на самия Господ Бог. Да мразиш, означава да умираш бавно. Тя ясно съзнаваше това, но беше безсилна пред чувствата, които се трупаха в душата й. Те бяха насочени към зли хора, дълбоко в сърцето си тя беше убедена в това. Бог никога няма да ги дари с усмивката си, никой от фамилията не може да разчита на Неговото благоволение. Никой, с изключение на Майкъл…

Не се чувстваше пречистена. Бърнис я успокои, като каза, че чистотата не е неразделна част от човешката природа. Тя е предназначена за светците и за самия Бог. На смъртните остава само едно — стремежът към тази чистота. Такава е волята на Бога…

Свела глава към коленете си в тишината на параклиса, Джаки усети присъствието му, появило се във въздуха като плясък на невидими криле. Усети топлината му и затвори очи. Беше убедена, че една топла длан окуражително я докосна по рамото, изпита сигурност и спокойствие.

Бърнис може би е права… Може би Джаки действително е избраницата на Бога за велики дела…

В началото на пролетта Джаки срещна Пол Киарамонте. Това стана в малката пекарница на ъгъла срещу манастира. Той влезе в момента, в който госпожа Паля опаковаше шест големи хляба, а Джаки броеше парите върху покрития с трохи стъклен тезгях. Неволно вдигна очи и срещна погледа на мургавия млад мъж.

Той пристъпи напред с прекалената самоувереност на пияница, или може би на хлапак, който иска да изглежда по-голям в очите на околните. Но от него не лъхаше на алкохол, а черните му очи не се откъсваха от лицето на Джаки. Тя му се усмихна, реакцията му беше странна и неочаквана. Придоби вид на човек, който всеки миг ще припадне — краката му се подгънаха, ръцете му се вкопчиха в тезгяха с отчаянието на удавник.

Вечно загрижената за хората госпожа Паля разтревожено вдигна глава:

— Добре ли си, Поли?

— Разбира се, госпожо Паля — изграчи Пол, после тръсна глави и добави: — Но малко вода няма да ми дойде зле…

Жената кимна, остави торбите на Джаки и забърза към задната част на магазинчето.

— Здрасти — усмихна се измъчено той. — Казвам се Пол Киарамонте.

— Джаки Леонфорте — отвърна тя и му протегна ръка.

Пол толкова се смая, че не знаеше какво да прави с ръката й. Продължаваше да я зяпа, сякаш беше статуетка от порцелан. Най-накрая се осъзна, сграбчи ръката й и я раздруса. После рязко я пусна, сякаш беше хванал нажежен шиш. На лицето му се изписа разочарование, очевидно беше недоволен от държанието си, но вече беше късно да се поправи.

— Живея тук наблизо — промърмори той. — А ти?

— Аз съм от Озоун парк — отвърна Джаки. — Но след няколко седмици ще се преместя в „Дева Мария“.

— Ще ставаш монахиня? — ококори се той.

— Толкова ли е странно?

— О, Господи! — сломено въздъхна той. — Защо се запознахме толкова късно?

Госпожа Паля се завърна с чаша вода. Пол я погълна на един дъх, а Джаки плати сметката си.

— Радвам се, че се запознахме — подхвърли тя. Направи огромно усилие да сдържи смеха си, видяла как младежът за малко не се задави.

Неволно се запита защо му направи такова силно впечатление. Той не беше сродна душа, не я привличаше като Майкъл. Двамата с Майкъл бяха на една и съща емоционална вълна, това едва ли можеше да бъде постигнато с друг човек.

Но към Пол изпита нещо по-различно. Никога не беше имала приятел, дори на среща не беше ходила. Момчетата я отегчаваха с потните си ръце и бавни мозъци. Докато мозъкът на Майкъл беше бърз и непредвидим, именно затова го обичаше. Може би по тази причина не направи опит да го спре, когато тръгна да търси убийците на дядо им. Не одобряваше жаждата му за мъст, но можеше да я разбере. Ницше пишеше, че най-голямата опасност за човек идва от собственото му състрадание.

На това, макар и по свой начин, я учеше и Бърнис. Стойността на личността е въпрос на фанатизъм. Защото състраданието в крайна сметка се беше оказало недостатъчно за защитата на „Свещеното сърце на Дева Мария“ и Бог беше показал друг път на Дона ди Пиаве и нейните бойци в монашески одежди. Те бяха взели мечовете на падналите воини и с тях бяха победили врага. След което Бог им беше показал трети път: това, което Бърнис наричаше „дипломацията на фанатизма“. „Наш, особен вид фанатизъм, уточни тя. В онези времена са имали нужда от фанатизъм, за да се издигнат над своето традиционно битие, да разкъсат оковите му. Но Бог е дарил Дона ди Пиаве с прозрението, че фанатизмът е опасен и лесно може да скрие фактите от очите на вярващите.“