Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Членът му леко се плъзна в нея. Желанието й беше толкова огромно, че ръцете й се вкопчиха в раменете му, бедрата й рязко отскочиха нагоре. Девствената ципа се разкъса леко, без никакви усилия и той проникна дълбоко, дълбоко в пламналото й тяло.

Очите й станаха широки като езера, устните попиваха ситните капчици пот по челото му. Зениците й станаха огромни — две тъмни луни, виждаха всичко… Гребла и лопати, ножица за подрязване на храсти, тубичка с масло, два чифта употребявани градинарски ръкавици, купчина подпалки, торби с посадъчен материал… Всичко това се превърна в блестящо съзвездие, обгърнато от сиянието на екстаза… Тя го искаше с всяка фибра на тялото си. Сега, тук, в този момент! И го получаваше… После се отпусна, очите й се навлажниха. Плачеше за прекрасния миг, защото знаеше, че той никога няма да се повтори…

Коленичила в параклиса, Джаки чакаше. Наближаваше полунощ, небето навън беше чисто, без нито едно облаче. Лъчите на луната бяха ослепителни, някак тържествени. Проникваха през цветните стъкла на тесния прозорец и рисуваха странни шарки по каменния под. Олтарът, пред който беше коленичила Джаки, беше обвит с яркочервено кадифе. Дълга редица от сребърни свещници очертаваше формите му, някъде отдалеч долиташе напевен псалм.

Беше облечена в бяла ленена роба, над нея беше наметнала черно расо от тежък муселин със златен кръст на гърба. Тези дрехи бяха точно копие на облеклото на Дона ди Пиаве отпреди стотици години. За последен път ги беше обличала Бърнис, коленичила пред подобен олтар и покорно свела глава пред Светата майка Мери-Маргарет…

Коленичила в безмълвна молитва, Джаки ясно усети появата на Бърнис на прага на параклиса. В ръцете й проблясваше тежката сабя на Дона ди Пиаве. Застана до нея и започна дълга молитва на латински. Напълни сребърния потир със светено вино, започна нова молитва и бавно натопи върха на сабята в него. Избърса го с бяла кърпичка и леко я подхвърли във въздуха.

— Това е кръвта на всички загинали за ордена — мелодично пропя Бърнис. — Ние ги помним и тачим паметта им. Това е кръвта на Дона ди Пиаве, която е нашата светица… — пръстите й внимателно сгънаха кърпичката на три и я положиха под сребърния потир.

После Бърнис отстъпи крачка назад от олтара и се извърна към Джаки:

— Сестра Мери-Роуз, ти си богоизбрана да продължиш делото на Дона ди Пиаве и да прославяш името Господне… — Сабята се спусна към рамото на Джаки и остана там. — Закълни се пред Бога, че ще му служиш вярно при всички обстоятелства, независимо от изненадите на Съдбата.

— Заклевам се — прошепна Джаки.

Бърнис премести сабята на другото й рамо.

— Закълни се, че ще служиш на Ордена, че ще изпълняваш всичко, което се изисква от теб.

— Заклевам се.

Сабята се спусна над челото й:

— Закълни се, че отдаваш живота, душата и сърцето си на Бог и ордена.

— Заклевам се.

Бърнис отдръпна сабята, а Джаки започна да шепне молитва на латински. Бърнис я изчака да свърши и й направи знак да стане. Хвана я за раменете и я целуна.

Първо едната, после и другата буза. Очите й светеха с божествено сияние.

— Край! — прошепна тя. — Всичко е свършено!

Разбира се, в последния момент всичко замалко щеше да се провали. Джаки съзнаваше, че грешката е нейна, но едновременно с това беше склонна да приеме мнението на Бърнис, според което тук се намеси и ръката на Бога. Вече се беше сбогувала с Майкъл, който се отби да я види, преди да поеме дългия си път. Изобщо не се изненада от решението му да се махне, нито пък от избора му да постъпи доброволец в армията. Той просто трябваше да избяга от Озоун парк, каквото и да му струва това. Баща им Джон също е бил военен, по време на Втората световна война частта му е била разположена в Токио. Джаки нямаше да се изненада, ако и Майкъл се озове там.

Но сбогуването се оказа доста по-мъчително, отколкото си го беше представяла. Майкъл беше много развълнуван, сърцето му тръпнеше от мъка. Много му се искаше да я вземе със себе си, заедно да открият непознати земи. Но такъв си беше той — винаги искаше цялата торта за себе си.

Тя, от своя страна, беше прекалено щастлива заради него, за да почувства загубата. Но от тъжното му лице разбра, че въпреки непроницаемата фасада, зад която се беше скрил, душата му се гърчеше от болка за дядо. Той беше най-близък със стареца, разбираше го по-добре от всички. Такава е била съдбата му…

Радваше се да го види и по друга причина. Просто беше убедена, че когато умре, той няма да е тук. Не можеше да понесе мисълта, че Майкъл ще бъде над гроба й в мига, в който ковчегът се спуска сред пръстта. Видяла изражението на лицето му, когато се изправиха над надупченото тяло на дядо в онзи двор, тя искрено се надяваше, че това изражение никога повече няма да се появи.