Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Мама изгори писмото, без да позволи на Джаки да го прочете, и веднага се почувства по-добре. Залови се с къщната работа спокойно, сякаш нищо не беше се случило. А вечерта посрещна дядо с такава сърдечност, че Джаки замръзна от учудване.

— По дяволите, кога ще се върне татко? — изръмжа Чезаре и ядно натисна педала. Караше Джаки обратно в „Дева Мария“ след погребението на дядо Чезаре. — Ако беше тук, изобщо нямаше да правя разни сделки с чичо Алфонс!

Безкрайно изненадана от доверието му, Джаки допусна глупостта да му каже истината.

— Джони никога няма да се върне — рече. — Трябва да се примириш, че ни е напуснал окончателно. Теб и мен, мама и Майк… Просто си е тръгнал. Защо му е да се връща сега?

А Чезаре замахна и й удари оглушителна плесница.

По-късно си даде сметка, че той не е имал друг избор. В неговия черно-бял свят Джони не беше само баща, а глава на семейството, върховен идол. Да не говорим за ролята на всепризнат дон, под чието командване са много хора и пари.

Останалият път до Астория изминаха в мълчание. Бузата на Джаки пламтеше. Чувстваше именно топлината, а не болката. Когато колата спря пред портала на „Дева Мария“, тя беше толкова унижена и обидена, че забрави за християнския обичай му ду подложи другата си буза, да прости и забрави. Ако можеше да я види отнякъде, Бърнис положително би се срамувала от нея.

По-късно обаче разбра, че е получила добър урок. Истината, като всички неща в живота, също си има точно определено място. Тя не може да се подмята насам-натам, просто защото има моменти, в които причинява не по-малко болка и страдания от наглата лъжа.

Спрял до отворената врата на колата си, Чезаре се обърна и подхвърли:

— За последен път идваш тук, в „Дева Мария“!

— Какво?! — смаяно се извърна Джаки.

— Докарах те само заради мама!

Джаки поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Какво говориш?

— Да не си глуха! — тросна се Чезаре. — „Дева Мария“ е територия на Голдони!

— Че какво от това?

Търпението му се изчерпа.

— Ние мразим шибаните Голдони, забрави ли? — ревна той и Джаки уплашено се сви.

— Аз нямам нищо общо с тъпите ти вендети! — окопити се бързо тя. Сърцето й блъскаше с такава сила, че се уплаши да не се пукне. — Това е манастир ! Божие място!

— Може и да е така, но то принадлежи на Голдони! — на лицето на Чезаре се изписа задоволството на човек, който знае повече от събеседника си. — Хвърлили са тук купища пари. Този манастир отдавна нямаше да го има, ако не бяха мангизите на Голдони!

— Дръж си езика! — сряза го Джаки. — Това е свято място!

Той й отправи продължителен поглед, после тежко въздъхна:

— Ти май наистина си вярваш, а?

— Да, точно така!

Тялото му стремително се приведе напред:

— В жилите ти обаче тече кръвта на Леонфорте, да те вземат мътните!

— Зад стените на „Дева Мария“ това няма значение — поклати глава Джаки. — И именно затова искам да съм тук!

— Мамка им на тези монахини! — отчаяно изпъшка Чезаре, вдигна ръце и те щръкнаха над отворения покрив на колата. — Забрави ги за момент и се опитай да използваш главата си! Голдони никога няма да забравят коя си!

— Грешиш.

— Грешката е на мама — поклати глава Чезаре. — Не трябваше да те води тук. Това, което ти казах, не е моя идея, а заповед отгоре. Лично чичо Алфонс иска да се прибереш у дома!

Гледаха се в очите дълго, всеки от двамата мислеше за баща си.

— Хич не ме интересува — обади се най-сетне Джаки.

— По-добре е да те интересува! — изръмжа Чезаре, завърнал се в ролята на безмозъчен бандит.

— Защо? — попита тя, докато слизаше от колата. — Ти искаш да приличаш на него, а не аз!

— Не можеш да избягаш, сестричке! — изрева през отвореното прозорче той. — Родена си Леонфорте и ще умреш Леонфорте! Няма мърдане, по дяволите! Няма да те спаси нито „Дева Мария“, нито всичките светци на света, взети заедно!

Джаки се молеше. От устните й излиташе молитвата за мъртвите, която беше научила от Бърнис, тъй като подобен текст липсваше в молитвеника.

През разноцветните стъкла на параклиса идваше мека като течен мед светлина. Прозорците бяха тесни и издължени като средновековни копия, от тях навяваше усещането за крепост, подсилено от абсолютното ехо на затвореното помещение.

Молеше се на латински, според изискванията на ордена. Думите излитаха тромаво от несвикналите й устни. Отново беше поразена от аскетизма на живота, който беше избрала. Или той беше избрал нея? Това беше въпрос, който пробуждаше страховете в душата й. Не би могла да понесе факта, че е изпуснала юздите на собствения си живот. Което на практика вече беше сторила. Бърнис правилно й напомни, че, влизайки в ордена, човек трябва да предаде съдбата си в ръцете на Бога.