Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Да, разбира се. Но, мога да те уверя, знае само той и никой друг. Знаеш ли, Джаки, дядо ти е необикновен човек. Един от малцината през вековете, които наистина разбират нашата роля в историята. И иска да ни помогне. Воден от това желание, той ми разказа за теб…

— Какво?!

— Да — кимна Бърнис. — Много пъти ми е говорил за теб.

— Дядо Чезаре?! — Джаки беше дълбоко смаяна. Знаеше, че има обичта на дядо си, но беше убедена, че вниманието му е насочено главно към внуците, както го изискват италианските традиции.

— Внимателно е следял развитието ти, в главата му постоянно е била мисълта за ордена…

— Разбирам — замислено поклати глава Джаки. — И сега ти си убедена, че Бог ме изпраща при теб — точно както някога е изпратил теб при Мери-Маргарет…

Бърнис дълго мълча.

— Вярвам на сърцето си — прошепна най-сетне тя. — Въпреки огромното количество лъжи и фалшиви видения, които го заливат… Но на теб ти се яви Дона ди Пиаве… По същия начин, по който се яви и на мен, когато пристъпих прага на този манастир… Сърцето ми казва, че всичко е истина, че такава е волята Божия… — очите й се спряха върху лицето на Джаки, на устните й се появи усмивка. — По този начин искам да ти кажа, че вярвам в посланието на Бога. Вярвам му с всяка фибра на тялото си. — Ръцете й се повдигнаха, после отново легнаха в скута. — Но от опит зная, че моите чувства нямат никакво значение, ако и ти не чувстваш същото…

— Чувствам го — объркано промълви Джаки. — Искам да кажа, че почувствах нещо в мига, в който влязох тук… Какво е то? Духът на Дона ди Пиаве или Божията ръка?

— Мога да ти помогна в много отношения, дете мое — въздъхна Бърнис. — Но не и тук. Сама трябва да откриеш същността на това присъствие , защото за всеки човек то е различно — очите й изпитателно се впиха в лицето на момичето. — Това представлява ли интерес за теб?

Въпросът беше зададен небрежно, сякаш я питаше дали иска да я придружи на вечерната разходка. Но Джаки усети скритото напрежение в него. Търсенето на истината за присъствието е нещо, което ще продължи до края на живота й — тя беше сигурна в това. Огромното значение на тази мисия малко я плашеше. Едновременно с това изпитваше приятна възбуда. Дали тя се дължеше на загадката? Дали не беше следствие от жестоката бруталност на света, в който се беше родила? Свят, от който искаше да избяга почти през целия си съзнателен живот?

— Да — дрезгаво отвърна тя. — Представлява огромен интерес за мен!

— Чудесно — кимна Бърнис. — Това означава, че не съм се излъгала в първоначалното си предчувствие. Още като те зърнах, разбрах, че и ти — подобно на мен самата — си носител на промяната… — взе ръката й, Джаки потръпна от топлината, която сякаш се преля в жилите й. — Ето — прошепна Бърнис. — Реакцията започна…

Джаки винаги си беше представяла, че в душата на Майкъл е затворен огромен и гладен вълк, който отчаяно иска да изскочи на свобода. И именно това отчаяно желание я плашеше. Тя беше в състояние да се възхищава на природната му интелигентност, оценяваше решението му да се държи настрана от фамилния бизнес изключително високо. Но нито за миг не забравяше за дремещия в душата му звяр, сърцето й тръпнеше от уплаха.

И въпреки това беше привлечена от него.

Какво я караше да бъде уверена, че у Майкъл вижда една сродна душа? Сънуваше го. Двамата бяха на малка полянка сред необятна гора. Наоколо беше тъмно, в гората се прокрадваха нощни хищници. Върху полянката падаха бледите лъчи на луната, но под гъстия листак цареше непрогледен мрак.

Висок и красив, Майкъл стоеше неустрашим сред тревата, докато самата тя усещаше ужаса като втора кожа върху тялото си, като пъплене на противно насекомо…

— Майкъл! — крещеше тя. — Помогни ми, страх ме е!

Той се усмихваше с онази топла усмивка, която пазеше единствено за нея.

— Майкъл!

Той очевидно не я чуваше, а тя изведнъж си даде сметка, че е няма, напълно лишена от дар слово. В ушите й прозвучаха ритмичните латински псалми, тя сграбчи ръката на Майкъл и двамата хукнаха към тъмната гора.

Тишината на мрака се нарушаваше единствено от ударите на сърцата им, синхронизирани и хармонични като гласовете, които пееха латинските псалми. Тя го теглеше все по-навътре в тъмната гора, полянката и лунните лъчи бързо изчезнаха. Защо? Какво искаше да открие тук?

Събуди се с чувството, че всеки момент щяха да бъдат нападнати, в главата й се въртеше една-единствена мисъл, тежка и болезнена: Аз му причиних всичко това! Грешката е моя!