Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Не прави това! — изръмжа японецът. — Ще гледаш само тук! — Пръстът му посочи към щръкналия пенис. После бавно се намести върху лицето на момичето. Дъхът й го опари, устните й тихо премляснаха, езикът й докосна ануса му.

— Сега! — заповяда той и Спероу се наведе напред с отворена уста.

След няколко секунди японецът затвори очи и от устата му започнаха да се изтръгват несвързани възклицания. Нито Спероу, нито момичето ги разбираха, тъй като бяха на японски, но и двамата ясно долавяха тяхното значение.

Със засилване на възбудата загрубяваха и мръсотиите, сипещи се от устата му. Ръцете му несъзнателно посегнаха към бедрата на момичето и грубо ги стиснаха откъм меката вътрешна част, пръстите му оставиха яркочервени следи. В момента, в който изригна в устата на момчето, той й нанесе такъв удар, че тя припадна от болки.

Спероу надникна в очите на японеца и мълчаливо се отдръпна от леглото. Знаеше, че сега идва неговият ред.

Док Диърфорт мислеше за войната. Беше в кабинета си, на обичайния дървен стол зад бюрото. Пред него димеше чаша кафе, поставена върху бледосин бележник. Леко извърнал глава, той гледаше през замрежения прозорец към Мейн стрийт, пуста в този час на деня. Още нямаше седем.

Ръката му се пресегна към чашата. Отпи голяма глътка, опари езика си, но това не успя да го разсее.

Това е като малария, мислеше си той. Хване ли я веднъж човек, вече няма отърваване. Пристъпите, макар и притъпени, ще го преследват цял живот като неприятен спомен за миналото. Може би е дори сезонно явление, което най-често избира горещите дни на юли и август — най-кучешкото време, когато дори тук, в Уест Бей Бридж, слънцето пече безмилостно, въздухът е лепкав, листата на дърветата не помръдват.

През зимата никога не мислеше за войната.

Вдигна слушалката и набра номера на Рей Флоръм в полицейския участък. Изчака прозвучаването на шест сигнала, преди да затвори. Преди това беше му звънял у дома, сигурен че няма да събуди никого, освен него.

Къде се е запилял, по дяволите? Ядосан, Док Диърфорт погледна часовника си и видя, че все още е твърде рано. Рей се появяваше на работа около осем. Въпреки това Док Диърфорт искаше час по-скоро да разбере докъде е стигнало разследването, има ли шанс да заловят нинджата. Продължаваше да кипи от яд, съзнавайки, че този яд е породен от страх.

Входният звънец иззвъня и той подскочи. В първия момент помисли да не отваря, но звънецът отново издрънча и той се насочи към вратата.

— Никълъс! — ахна той, примижавайки на ярката слънчева светлина. — Влизай! Какво те носи насам, да не си болен?

— Не съм те събудил, нали?

— Каква говориш, синко! — засмя се Док Диърфорт. — Седя си тук и си мечтая… — Очите му изпитателно пробягаха по Никълъс: — Но ти не ми изглеждаш добре, май ще трябва да те прегледам!

— Не съм спал, това е всичко — отвърна Никълъс и позволи да бъде отведен във вътрешността на къщата. Вместо да го заведе в кабинета си, Док Диърфорт го насочи към кухнята.

— Една добра закуска ще те оправи — рече той и отвори хладилника. — Дръж — подаде му той картонена кутия с портокалов сок, после попита: — Бекон с яйца?

— Хей, не трябва да…

— Знам, че не трябва, но го искам! — махна с ръка Док Диърфорт, усмихна се и понесе яйцата към печката. — Освен това отдавна не съм имал гост на закуска и ми е приятно… — Сръчно сложи нов кафеник, после пусна яйцата в тигана, и прибави бекона. Съскането на месото му достави, удоволствие. Преди много години приготвяше закуската на момичетата… — Предполагам, че искаш да научиш докъде е стигнал Флоръм — рече той, а Никълъс седна до масата и си наля сок. После вдигна глава и го погледна в очакване. — Нищо! — добави с огорчение Док Диърфорт. — Няма абсолютно нищо, за което да се залови!

— Не се учудвам — отвърна Никълъс, после му разказа за всичко, случило се в града.

— Значи твой приятел, а? — поклати глава Док Диърфорт и леко обърна бекона в тигана. — Лош късмет, съжалявам… Сигурен си, че преследва Рафаел Томкин, така ли?

Никълъс кимна.

— Защо тогава убива другите? Никой от тях няма пряка връзка с Томкин!

— Така е — кимна Никълъс. — Поне доколкото съм осведомен.

— Защо го прави? Би могъл да свърши работата и да си замине, когато си поиска!

— И аз това се питам — отвърна Никълъс и погледна в чашата, сякаш там го чакаше отговорът. — Все пак не е толкова лесно да се добере до Томкин. Подобна операция изисква време.

— Още една причина да се спотайва. Такива като него не обичат да се появяват на ярка светлина — Док изцеди месото от мазнината и се зае с яйцата.