Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Пробивахме си път през остров Лейте. Страхотната морска битка в залива Лейте беше свършила, японският флот беше окончателно разбит. Но на сушата нещата бяха коренно различни. Остров Лусон и няколко от по-малките островчета наоколо все още бяха в ръцете на японците. Те не разполагаха с достатъчно жива сила, нямаха никакво снабдяване и ние бяхме сигурни, че след битката в залива Лейте с тях е свършено.

Но не беше така.

Малко преди решителната битка от Токио пристигна нов японски командир. Вицеадмирал Ониши от Първи военноморски флот със седалище в Манила. Два дни след пристигането си той замина за Мабалакат — малко градче, разположено на седемдесет — осемдесет километра на север. Там беше базата на Двеста и първи въздушен флот. Ониши провежда едно от най-съдбоносните за изхода на войната съвещания, макар че по онова време нямаше как да го знаем.

Не след дълго получихме първите съобщения, но отказахме да им повярваме. После видяхме всичко със собствените си очи. Отначало мислехме, че самолетите атакуват нас, но те ревяха над главите ни, без да ни обръщат никакво внимание. После видяхме нашите кораби в залива — един самолетоносач и два разрушителя. Проклетите японци не ги атакуваха, дори не стреляха срещу тях. Те просто се блъскаха в тях! Бяхме сигурни, че първият беше улучен, преди да стигне до целта си, но те продължаваха да прииждат и ние започнахме да проумяваме какво става, макар и не изцяло. Как е възможно разумни хора да постъпват така? Изглеждаше абсурдно! Помислихме, че са им промили мозъците, японците са известни със своя фанатизъм.

Въпреки това, нещо не се връзваше, не можех да повярвам. Психологическата преориентация изисква време, знаех това от опит. Нямаше начин това да стане за една нощ! Това е бавен процес, а японците не разполагаха с никакво време. Вече бях сигурен, че става въпрос за нещо друго. Но какво?

Бяхме навлезли в дъждовния сезон, по цялата територия на Лейте не можеше да се намери дори педя суха земя. Напредвахме, макар и с цената на жертви. Една нощ ни вдигнаха по тревога и поехме в поход. Имахме доста ранени и аз изявих желание да изостана след частта, за да успея да ги превържа. Сутринта трябваше да ни настигне тилът. Но ситуацията беше твърде опасна и командирът ми нареди да вървя заедно с другите.

На разсъмване спряхме и направихме лагер. Мнозина от нас бяха твърде уморени, за да заспят. Наклякахме и започнахме да си говорим. За Дракула, естествено. Предната нощ изгубихме трима души и вампирските теории бяха в апогея си.

Най-сетне аз зарязах останалите войници, открих пипнешком палатката си и се мушнах вътре. Известно време чувах гласовете им, после настъпи тишина. Не бях сигурен дали спрях да ги чувам, защото съм заспал, или те просто се бяха разпръснали.

Намирах се в онова странно състояние между сън и реалност. Бях сигурен, че сънувам и в съня си усещам, че някой ме наблюдава. Направих безуспешен опит да се събудя. Главата ми тежеше като олово, не можех дори да я помръдна. Сякаш някой беше прерязал нервите, по които мозъчните команди стигаха до мускулите ми. Исках да се обърна назад, тъй като бях сигурен, че опасността ме дебне оттам. Но не можех да се помръдна.

Над главата ми се мярна призрачно лице. Само лице, без тяло, без крайници. Не зная кога съм отворил очи, не зная дали изобщо съм ги затварял. Гърдите ми натежаха, с мъка си поемах дъх, стана ми студено. Нощта беше топла, но студът идваше от вътрешността на тялото ми и аз потръпнах.

Лицето беше на японец, съвсем черно, очевидно намазано със сажди. В него не можеше да се отрази дори лъч светлина. Очите му бяха огромни, пълни с неземна светлина, зловещи… Подобни очи бях виждал само веднъж, като студент последна година. Бяхме на визитация в психиатричното отделение на болницата. Един от пациентите беше млад човек, малко над двадесетте, със сплъстена коса и високи скули. Лицето му беше интелигентно като на млад учен. Беше стегнат в усмирителна риза. Преподавателят се впусна в научни описания, а аз не отделях поглед от очите на младежа. Бях като омагьосан… Този човек се беше променил, беше на милион години от лечението, чиито детайли описваше толкова подробно нашият преподавател. Той вече не беше човек, беше някакво друго същество, завърнало се към животинското състояние на своите предтечи… В очите му нямаше дори следа от това, което бихме дефинирали като „интелигентност“ или поне това, което съвременният човек приема за интелигентност. Но в тях аз съзрях коварство… Коварство и необятна мощ, от която потръпнах. За миг си представих какво би станало, ако това същество е на свобода. Ричард Спек? Гари Гилмор? Джак Изкормвача? Нямаше начин да разбера това. Защото този човек… това същество отдавна беше извън човешките понятия за морал.