Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Сега вече имаш представа какво видях в очите, вперени в мен през онази нощ. Но все още не можеш да разбереш всичко. „Лудост“ е слаба дума за това, което излъчваха тези очи, в тях имаше много по-зловещи неща. Светът, в който живеем, е подреден, подчинява се на определени закони. Всички ние живеем в един периметър, очертан от науката и обществото. Но този човек не живееше в него. Той живееше извън времето или онова, което ние наричаме време, в тялото му се вливаше страхотната енергия на неизмеримия Космос, на вечния и волен хаос. Не зная как още да ти го опиша, но това беше нещо свръхестествено, превъплътено в образа на човек и може би затова още по-страховито… В крайна сметка нашите вампирски истории май не бяха съвсем лишени от основание… Зная, зная! Звучи глупаво, като лоша приказка, но въпреки това е истина!

Докато през главата ми минаваха всички тези неща, тялото ми долови неговото движение. Измъкна някакъв черен парцал и светкавично го уви около устата ми. Беше съвсем близо до мен и успях да забележа, че и дрехите му са изцяло черни.

Измъкна ме от палатката, спря за миг, после ме метна на гръб и затича.

Тичаше, без да издава никакъв шум, зад нас нямаше сенки, тъй като нито за миг не пресякохме лъч светлина. Напусна лагера ни по маршрут, който не беше нито обиколен, нито пряк. Беше просто негов личен маршрут, неоткриваем за останалите, сякаш тичаше по невидима пътечка, създадена специално за него.

Не оказвах съпротива, просто се чудех защо не бях убит като другите жертви на тези безшумни нощни нападения. Бях наистина смаян. Дори с главата надолу виждах ясно, че този човек е магьосник. Не познавах жив човек, който би могъл да влезе и да напусне лагера по този вълшебен начин. Придвижваше се леко, без каквото и да било видимо усилие, сякаш не помръдваше от мястото си. Това може да ти се стори противоречиво, но си е чистата истина. Тичаше толкова гъвкаво и същевременно плавно, че не усещах никакви тласъци, само едно непрестанно движение напред.

Не след дълго се озовахме в джунглата и продължавахме да се движим със страхотна бързина. На практика скоростта ни се увеличи, въпреки че на пътя ни се изпречваха храсти и ниски клони. Силата и издръжливостта му бяха страхотни. Бяхме сами в целия свят, поне аз бях обладан от това чувство. По това време на нощта дори зверовете се свират в дупките си и потъват в сън. Джунглата беше замръзнала, до ушите ми достигаха редките и далечни писъци на нощна птица, странни и нереални, сякаш идващи от друга планета.

Пътувахме по този начин около тридесет минути. После мъжът рязко спря, смъкна ме от рамото си и вдигна нагоре черното парче плат. Така то покри не само устата, но и очите ми. Поведе ме през джунглата, стиснал с два пръста куртката ми отзад така, че да може да ме улови веднага щом се спъна. Имах чувството, че ме е окачил на кука, беше ми страшно унизително.

След известно време започнах да дочувам гласове. Не говоря японски, но разбирам достатъчно. Не исках той да разбере това. Най-накрая превръзката от очите, ми беше свалена и аз установих, че се намирам в японския лагер. Беше далеч от това, което си бях представял. Оглеждах се ужасен, с чувството, че съм попаднал в полева болница. Нищо не напомняше военен лагер, нямаше дори часови. Повечето от войниците лежаха или седяха.

Намирахме се близо до морето, макар че не можех да определя от коя страна на острова. През листата на дърветата се виждаше водата. Гледах безмълвно наоколо, а мъжът, който ме доведе, говореше с няколко други, облечени по същия начин. Май бяха единствените, които с нещо наподобяваха войници. Отначало се опитах да разбера за какво говорят, но се отказах: Използваха някакъв непознат диалект, освен това произнасяха думите прекалено бързо.

Над хоризонта се появи бледото сияние на зората, заедно с него и някакви черни точки. Те бързо се превърнаха във високо летящи самолети, насочили се на северозапад, към Лусон. Двеста и първи въздушен флот, самолетите изглеждаха черни на фона на просветляващото небе.

— Отиват да бомбардират вашите кораби! — каза някой и аз стреснато се извърнах. До мен се беше изправил слаб японец с патерици, левият му крачол беше прегънат и закачен за коляното. Беше страхотно кльощав, сигурно щеше да умре от глад далеч преди да започне да се тревожи за отрязания си крак.

— Говорите много добре английски — отвърнах аз.

— Да — съгласи се той с поглед все още отправен към живите торпили, които изчезваха на запад. — Няма да се върнат, никой от тях. Ониши се е погрижил за това. — Разбрах, че говори за новия вицеадмирал. Японецът тъжно поклати глава и добави: — Казват, че той е изготвил плановете за нападението срещу Пърл Харбър, заедно с Ямамото. — Върхът на езика му щракна в горната част на небцето. — Да не повярва човек, всичко това беше толкова отдавна! — Главата му се сведе към мен: — Говорите ли японски? Не? Жалко… — Отново погледна нагоре. Самолетите наближаваха нашите кораби, посрещна ги силен оръдеен огън. Във въздуха разцъфваха черни облачета с оранжева сърцевина, секунди по-късно въздухът над главите им се разтърси, от детонацията. — Не, няма да се върнат момчетата… Мисията им е еднопосочна.