Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Изведнъж болката-удоволствие изчезна. Всичко изчезна, оказах се сам в мрачната палатка. Сам и безвъзвратно загубен. Заплаках, но очите ми останаха сухи. През дългата нощ тялото ми беше толкова обезводнено, че в него не беше останал дори секретът, от който се произвеждаха сълзите. Изпитвах ужас от самотата — подобно на малко дете, лишено от майчина прегръдка. Бях изпаднал в психологическото състояние на невръстно дете и зависех от своя инквизитор така, както детето зависи от майка си. Останах сам, за да бъде подсилено това състояние. Вече знаех, че в момента, в който той отново се появи, ще започна да говоря и няма да спра, преди да избълвам всичко, което зная…

Рязък звук зад главата ми ме върна в действителността. Помислих, че се е върнал и изхлипах от радост. Звукът се превърна в стържене, опитах се да извърна глава, но виждах само грубия покрив на палатката.

— Ставай! — изхриптя груб глас в ухото ми.

— Какво? — Въпросът ми прозвуча като излязъл от устата на идиот. Комбинацията от обезводняване и подут език доведе до друго странно съчетание — гласът ми звучеше едновременно като на пияница и дете-кретенче.

— Ставай, ставай! — продължи да съска гласът.

Усетих как под гърба ми се провират ръце и ме тласкат нагоре. Беше съвсем ново усещане. За миг гледах глупаво нещастното си тяло, убеден, че ще го видя на късчета, с бамбукови игли под ноктите. Но тялото ми беше цяло и непокътнато. Припомних си болката и потръпнах.

— Насам! — напрегнато прошепна гласът. — Хайде, мърдай! Няма време за губене!

Свлякох се с олюляване от паянтовата дървена маса и се огледах. Беше моят приятел, куцият японец. Лицето му беше изкривено от притеснение, ръката му придържаше далечния край на палатката, през отвора се виждаше ярката зеленина на джунглата. Дневната светлина болезнено се заби в очите ми, почувствах прилошаване и остър световъртеж.

Направих няколко крачки по посока на отвора, спънах се и с мъка се задържах за тавана на палатката.

— Няма да се справя! — прошепнаха отчаяно устните ми.

— Ще се справиш! — увери ме все така шепнешком японецът. — През деня няма да смеят да те преследват. — После ми подаде съдинка с вода и извърна очи встрани, докато аз лакомо я поглъщах. — На всички ни дойде до гуша от това — тихо добави той. — Няма никакъв смисъл… — После клекна и заповяда: — Хайде, няма време за губене! Не искаш да те заварят тук, нали?

Насочих се към отвора. Гърдите ми се повдигаха толкова мъчително, че имах чувството за инфаркт, ако направя още една крачка.

— Не зная как да ти благодаря — промърморих, а после е усилие се плъзнах навън.

— Недей! — отвърна японецът. — Ние сме от два коренно различни свята, никога не можем да се разберем!

— Нима? — попитах аз и му протегнах ръка. Той я стисна едва-едва и веднага я пусна, сякаш засрамен от своята сантименталност — Едно последно нещо… — добавих аз и той ме погледна с разбиране. — Кои са те?

— Не е нужно да знаеш — отвърна слабичкият японец и се обърна да си върви. Краят на палатката започна да се спуска като някаква странна завеса, която разделя нашите различни светове.

— Напротив, трябва! — настоях аз.

Гърбът му се мярна за последен път зад платнището, а гласът му долетя до мен някъде отдалеч:

— Нинджа!

— Пожелах му късмет — приключи разказа си Док Диърфорт, — но имах чувството, че не ме чу. Обърнах се и потънах в джунглата, по-далеч от лагера, по-далеч от ужасните нинджа…

Остана приведен над масата и гледаше в изстиналата си закуска. Сякаш сред яйцата се криеше вратата към миналото. Кожата на високото му чело беше покрита със ситни капчици пот. Никълъс долови монотонното тиктакане на часовника и изненадано вдигна глава. Имаше чувството, че са изминали дълги часове.

След известно време Док Диърфорт вдигна глава и хвърли загрижен поглед към Никълъс.

— На никого не съм разказвал това — промълви той. — Нито на войниците, нито на командира, нито дори на жена си… На теб го разказах, защото бях сигурен, че ще ме разбереш. — Очите му вече бяха твърди, сякаш свредла, пробиващи дупки в челото на Никълъс, четящи безпогрешно мислите му.

— Значи знаеш всичко.

Не беше нужно дори да кима. Очите на Док Диърфорт казаха на Никълъс всичко, което той искаше да научи.

— Какво мислиш да правиш?

— Да правя ли? — изненадано го погледна Док Диърфорт. — Нищо. Трябва ли да правя нещо?

— Зная какво изпитваш към тях — рече Никълъс.

— Само към един от тях — поправи го Док Диърфорт.