Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Останалите са същите.

— Аха.

— Така ги обучават. Преминават по-тежка подготовка дори от самураите, просто защото тя по традиция е тайна.

— Традиция? Не е ли странно, че именно традиционалисти като тях правят опит да се намесват в нашия анархичен начин на живот?

— Никога не съм мислил по този начин, но признавам, че имаш право.

— Искам да го пипнеш, Никълъс! — рече Док Диърфорт и отблъсна от себе си изстиналата чиния. — Само ти можеш да го сториш, зная това. Полицията не може дори…

— Не може, разбира се.

— Не може да направи абсолютно нищо! Имаме късмет, че си наоколо. Нали?

Денят беше ясен, без нито едно облаче по небето. Никелираните части на колата блестяха толкова ярко, че той си сложи слънчевите очила. Напусна градчето и се насочи обратно към Дюн роуд. Паркира встрани от къщата, вдигна броя на „Таймс“, който то чакаше на стъпалата, и се насочи към брега, преглеждайки бегло заглавията.

До къщата на Джъстин се приближи отдясно, затова не можеше да види дали колата й е там. Вратата й беше затворена, но вестникът го нямаше. Тръгна нагоре по покритите с пясък стъпала.

— Няма я.

Никълъс се извърна и видя Кроукър, който тъкмо идваше откъм другия край на къщата. Беше облечен в измачкан кафяв костюм, вратовръзката му беше разслабена. Изглеждаше така, сякаш пак не беше спал две-три нощи.

— Колата я няма.

— Какво правиш тук, Кроукър?

— Ела да се поразходим — рече онзи и го поведе към плажа.

— Не си облечен съвсем подходящо — отбеляза Никълъс.

— Нищо ми няма. Обичам пясък в обувките си. Напомня ми за детството. Все си стояхме в града през лятото… нямахме пари да ходим по курорти. Къпехме се под уличните кранове…

Вълните се пенеха вдясно от тях. В далечината шаренееха плажни хавлии, портативно радио дънеше диско, от което се долавяха само думкащите баси и звънтенето на чинелите.

— Бяхме седем деца. И до днес не зная как свързваше двата края старецът… Но всеки месец, точен като часовник, той ме викаше, преди да тръгне на работа: „Ела, насам, Люис. Имам нещо за теб.“ Даваше ми пари, с които можех да стигна до Кони Айлънд и да си купя един сладолед. Знаеше, че обичам морето.

„Обещай да си вземеш хавлия, викаше, не искам майка ти да се тревожи…“

Край тях претичаха летовници и с весели викове се гмурнаха в прибоя. Главите им изскочиха като тапи на повърхността. Насреща им вървеше жена в цял бански, небрежно преметнала през рамо ярка хавлия. Къде ли е Джъстин, запита се Никълъс.

— Да… Стари приятели сме ние с пясъка…

Жената мина на крачка от тях. Беше красива, с изпръхнала от слънцето коса. На лицето й цъфна усмивка и тя се затича към приятеля си.

Кроукър присви очи срещу слънцето и рече:

— Снощи изхвърлих Алисън от къщи…

Никълъс го погледна, но не каза нищо.

Кроукър пусна една крива усмивка, очите му стигнаха някъде до брадичката на другия:

— Всъщност не беше точно така… Май и тя искаше да си върви… Изнервила се е… Аз също. — Натика огромните си юмруци в джобовете на панталоните. — Мина без кръвопролития, знаеш как стават тези неща…

Спряха на ръба на водата, в краката им тъмнееше купчина водорасли, обувките на Кроукър почти не се виждаха под влажния пясък.

— Винсънт е мъртъв, Ник — рече Кроукър и бавно вдигна глава. — Снощи са го открили… със счупен врат… — Не каза къде са го открили.

Никълъс пое дълбоко въздух и седна на пясъка. Обви, с ръце коленете си и отправи невиждащ поглед към морето.

— Ник…

Не усещаше нищо, сякаш беше упоен. Спомни си разказа на Док Диърфорт за болката. Това вече му дойде прекалено — днес щяха да погребват Тери и Айлин.

— Господи — изстена гой. — Господи!

Кроукър приклекна до него.

— Ник — тихо промълви той. — Нямаше друг начин да ти го съобщя… Не исках по телефона…

Никълъс кимна. Разбра въпреки мъглата в съзнанието си. Кроукър беше разбрал, че му е задължен. Не можеше да не оцени жеста му — да се вдигне и да бие толкова път, когато е можел просто да нареди на някого да набере номера му. Спомни си, че двамата с Винсънт снощи бяха вечеряли заедно, може би изпълнява своя дълг и към него…

— Ник… — започна Кроукър, после нерешително млъкна.

— Какво става? — извъртя се към него Никълъс.

— Трябва да ми кажеш!

— Не зная какво имаш предвид… При всички случаи Томкин е забъркан, и то до шия! Преди около седмица е получил предупреждение от нинджата, видях го с очите си — съвсем истинско! Сключил е редица сделки с могъщи и утвърдени японски компании. В бизнеса няма приятелство, особено пък при тези акули. Изпречил се е по някакъв начин на пътя им и те са решили, че това е смъртен грях. После са открили своя нинджа и са го пратили тук да свърши работата…