Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— И е заминала за Кий Уест, така ли?

— Точно така — кимна Кроукър и се извърна към него. — Но аз съм сигурен… Проверих по няколко пъти движенията на всичките й познати. Не може да бъде друг, освен Томкин!

— Нямаш доказателства, Ло — поклати глава Никълъс. — Не разполагаш с нищо съществено.

— Това е вярно, приятел — мрачно призна Кроукър и излезе от колата.

Никълъс го последва по покритата с широки каменни плочи пътечка, която водеше в погребалния дом.

Друг от инструкторите в салона на Тери спря Никълъс на стълбите и размени няколко думи с него. Кроукър нетърпеливо ги изчака да свършат и дръпна Никълъс към себе си.

— Случаят Дидион е официално приключен — прошепна той. — Финиш, капут! Вчера ми го съобщи онзи шкембелия Финиган. Но нареждането е дошло от високо място, никой не би рискувал да намаже мазните му лапи!

— Искаш да кажеш, че някой е купил полицията?

— Искам да кажа, че каквито и да са били подозренията ми към Томкин по този случай, те отлитат благодарение на заповедта. Много малко хора в този град могат да потулят подобен случай, а той е един от тях. — Гласът му стана дрезгав, отчетлив и заплашителен. — Но сега аз разполагам с улика. Един от моите осведомители е успял да засече жената, която е била в апартамента на Анжела Дидион в нощта на убийството. Всеки момент ще получа името и адреса й. А когато ги получа, смятам да закова на стената този мръсник и да го оставя да виси там!

Службата беше кратка, но съдържателна, на английски и японски, но според американските традиции. Помолиха Никълъс да произнесе няколко думи и той прие. Говореше на японски, под звуците на тиха музика. Свиреха мъж и жена, приятели на Айлин, бяха професионалисти и си личеше. Японски традиционни мелодии, на инструменти, които се наричаха „кото“ и „шакухаши“. Имаше много цветя.

Кроукър мълчеше, докато се отдалечиха от гробовете. Зад гърба им заиграха лопатите, кафявата, пръст беззвучно запълваше зейналите дупки.

— Ник — започна той. — Какво значат за теб имената Хидейоши, Йодогими и Мицунари?

Никълъс се спря и се обърна с гръб към слънцето. Не му се искаше да си слага слънчевите очила.

— Това са все известни имена от японската история. Защо?

Кроукър не обърна внимание на въпроса му и продължи:

— Могат ли да бъдат имена, на живи хора?

— Сигурно — сви рамене Никълъс. — Това са често срещани фамилни имена. Но тези, които изброи, са свързани исторически…

— Ясно.

Край черния път до тях се захлопна автомобилна врата, прокашля включен, двигател. Звуците сякаш увиснаха в горещия въздух. Над пътечката тихо прошумоляваха листата на дърветата. Жегата се усилваше.

— По-добре ми кажи за какво става въпрос.

Кроукър: бръкна пък вътрешния джоб на сакото си и извади тънко пакетче, увито в нещо като разтегателна хартия. Никълъс се зае да го отваря, а полицаят добави:

— Намерих го сред вещите на Тери, които ми предаде патологът… Било е в джоба му в нощта на убийството.

— Е, и?

— Същият следобед в салона се е появил някакъв японец. Двама от инструкторите — по карате и айкидо… сен… как им казвахте, там…

— Сенсей.

— Точно така, сенсей. Та те казват, че никога не били виждали по-добър майстор от този японец. В края на посещението си е провел мач по кендо с Тери. А Винсънт ми каза, че докато са вечеряли заедно, Тери изразил безпокойство от появата на този тип…

Никълъс го гледаше, забравил за листчето хартия в ръцете си, тънко и влажно, сякаш напоено с пот.

— Какво е името?

— Японецът се представил като Хидейоши.

За момент очите на Никълъс се хлъзнаха встрани, по посока на гробището. Белият мрамор на надгробните плочи блестеше под ярките слънчеви лъчи, дори сивите и черните камъни изглеждаха леки и безтегловни, сякаш всеки момент щяха да се откъснат от веригите си и да полетят в безоблачното небе. Беше средата на седмицата и по спретнатите пътечки между гробовете почти нямаше хора. Ярките петна на букетите, поставени на прага към небесата, придаваха на околността някаква фалшива празничност — сякаш двамата се бяха изправили в средата на току-що напуснат от тълпата панаир. С ъгълчетата на очите си виждаше жълт булдозер, който усърдно подравняваше разкопана земя. Отвъд него се извисяваше стоманобетонната арка на магистралата, колите по нея съскаха като вълни на далечен при бой.

— Хидейоши, господарят и основател на всички бойни даймийо в Япония, умира през 1598 година — започна той. — Широко разпространено е вярването, че той, като мъдър и предвидлив човек, е предал своите пълномощия на Йеасу Токугава — най-влиятелния член на Управляващия съвет. Но на практика не е било така. Йодогими, любовницата на Хидейоши, го е дарила със син. Той е бил луд по тях и най-горещото му желание било един ден Япония да бъде управлявана от неговия наследник. Малко преди смъртта си поискал да се срещне с един от най-близките си приятели — полицая Мицунари. Казал му да закриля Йодогими и сина му, при това да го върши тайно. На практика му заповядал да се обяви против Токугава. „Мицунари, приятелю, рекъл, макар да се прави на тъжен, Токугава ликува при мисълта за предстоящата ми смърт. Не се оставяй да бъдеш заблуден. Той е умен и опасен. Веднага след смъртта ми ще поиска да стане шогун. Мицунари, приятелю, ти трябва да се противопоставяш на това с всичките си сили, защото първата му работа без съмнение ще бъде да се отърве от Йодогими и истинския ми наследник!“