Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Да — кимна Никълъс.

— А какво ще кажеш, за другите две имена? Как се вместват в картинката?

— Честно казано, не зная, но Тери едва ли просто си е драскал — отвърна Никълъс и подаде листчето на полицая.

— Нещо не ми се връзва — поклати глава онзи.

— И на мен.

Въздухът беше все така тежък и неподвижен, но тази неподвижност някак нямаше нищо общо със скръбта, смъртта и поражението. Никълъс си даваше сметка, че много отдавна не беше се чувствал толкова близък с друг човек. Така, както се чувстваше в момента с Лю Кроукър.

— Знаеш ли — промълви тихо той, — когато преди години дойдох в тази страна, аз умишлено оставих настрана част от живота си. Това за никого не е лесно, особено за човек, който е израснал в Япония… Дълбоко в себе си чувствах, че трябва да изпълня дълга към баща си… към Запада…

Очите на Кроукър, станали сребърни от лъчите на слънцето, внимателно го наблюдаваха. Той ясно съзнаваше огромното значение на това, което споделяше с него Никълъс.

— Но аз изведнъж спрях… Спрях и толкоз. Сякаш внезапно се пробудих от дълъг, изпълнен е видения сън. Какво правя тук всичките тези години? Какво съм постигнал? Нямам чувството, че съм пропилял отреденото ми време на тази земя, както мислеше баща ми малко преди смъртта, си. Беше ми достатъчно да изпитам неговата мъка и горчивина, за да не си позволя никога и при никакви обстоятелства подобни чувства…

Замълчаха и се вслушаха в тихия шепот на ветреца в боровите клонки над главите им. Слънцето вече прежуряше.

— А сега? — колебливо попита Кроукър, все още с чувството, че се намира на непозната територия. — Промени ли се нещо?

Никълъс се засмя. Любезно, но с някаква, вътрешна острота.

— Целият ми свят се обърна с главата надолу — призна тихо той. — Сякаш годините в Америка никога не ги е имало…

— Опитвам се да се поставя на мястото ти — промърмори Кроукър.

Никълъс му хвърли доволен и изпълнен с топлота поглед, после, без да се подканят, двамата тръгнаха бавно по посока на паркираната кола. Някак не им се искаше да се потапят обратно в лудницата на града. На няколко крачки от колата Кроукър спря и тихо попита:

— Какво е мнението ти за стареца на Джъстин?

— Странно се изразяваш — погледна го озадачено Никълъс.

— Така ми дойде — сви рамене Кроукър.

Но Никълъс остана с чувството, че приятелят му отправя някакво скрито предупреждение.

— Отначало не можех да го понасям — започна той, внимателно подбирайки думите си. — Но в това няма нищо чудно, тъй като знаех за отношението на Джъстин към него, а и имах впечатленията от първата ни среща. Той е простак и грубиян, свикнал да получава това, което иска. Не обичам такива хора.

— Чувам едно „но“, което виси във въздуха — подметна Кроукър.

Никълъс се спря и го погледна в очите.

— Виж какво, много лесно и удобно за всички ни ще бъде да му теглим чертата, лепвайки му етикета на богат злодей, изскочил сякаш от страниците на долнопробен роман! Но нещата не са толкова прости.

— Той е убиец, Ник.

— Той е беззащитен и…

— Господи Исусе!

— … обича дъщерите си, независимо от това, което те мислят за него. Би направил всичко да ги закриля. Освен това съвсем не е толкова самоуверен, колкото изглежда. Има нещо, което…

— Само голямата пиеса, която разиграва пред теб — прекъсна го Кроукър. — Има нужда от помощта ти и знае, че не си глупак!

— Мисля, че грешиш. Не е толкова елементарен, колкото го представяш.

— Добре, но твоят нинджа продължава да убива! — възрази Кроукър. — Това го кара да изпитва чувството, че трябва да обича някого… но не го променя.

— Пренебрегваш сложността на…

— Той е гадна акула, човече! Колкото по-рано проумееш това, толкова по-добре!

— Разсъждаваш твърде едностранчиво…

— Не, Ник — поклати глава Кроукър. — Просто го познавам по-добре.

На връщане Кроукър разказа всичко, което му беше известно около смъртта на Винсънт. Не беше много. Остави Никълъс пред сградата на Томкин на Парк авеню и продължи към центъра. В службата го чакаше патологическото заключение за Винсънт. Той преметна влажното от пот сако върху облегалката на сиво-зеленикавия стол, извади едно ментово бонбонче от джоба на ризата си, пъхна го в уста и разтвори папката.

Това, което видя, пресуши потта от челото му. Прокара ръка през гъстата си коса и сподавено изруга. — После се пресегна към телефона. Закъснението беше минимално.

— Нейт? — позна в слушалката гласа на съдебния лекар. — Кроукър. Благодаря за заключението за Винсънт Ито. Някой сигурно си е строшил краката от бързане да ми го достави!