Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— При нормални обстоятелства това е вярно — съгласи се Никълъс. — Но този тип е по-различен и доста по-умен от останалите. Все пак е тръгнал да ликвидира човек, вече преживял три-четири опита за покушение. А фактът, че Томкин все още е жив, съвсем не е случаен. Нинджата си дава сметка, че няма да успее с обикновен атентат и трябва да измисли нещо по-сложно. Знаеш какви са тези хора… Той не е прибягнал до бомба с дистанционно или снайпер, иска да свърши всичко със собствените си ръце…

— Така е — кимна Док Диърфорт. Кухнята се изпълни с ароматната миризма на пържен бекон, той извади хляба и го подаде на Никълъс да го припече.

— Стратегията е ясна — да се обърка врагът. Стара стратегия, известна още от кенджуцу и бойното поле. Използвай разнообразни форми на нападение, атакувай от различни посоки! И докато врагът се чуди какво си намислил, връхлиташ директно и го побеждаваш!

Док Диърфорт постави чиниите на масата и изгледа Никълъс.

— Значи мислиш, че точно това прави нинджата?

— Да, логично е.

Док Диърфорт започна да се храни лицето му се сбръчка в размисъл.

— Мислил си и за други възможности, нали? — попита след малко той.

— Какви други възможности? — вдигна глава Никълъс.

— Не знам, но тези копелдаци могат да бъдат страхотно изобретателни. Никога не бих казал, че разбирам какво им минава през главата…

За момент очите на Никълъс се отклониха встрани.

— Познавах няколко в Япония — промълви, той.

— Така ли? — блеснаха за миг очите на Док Диърфорт.

— Беше отдавна, преди много години…

— За тях времето не означава нищо! — изръмжа докторът и остави вилицата. Никълъс знаеше, че той има предвид собствения си опит. — Просто не са хора! — добави отчетливо Док Диърфорт и между думите му се долови тиктакането на стенния часовник. — У тях има нещо нечовешко, свръхестествено… Сякаш са вампири, призраци или дявол знае какво… — Очите му се замъглиха от спомените. — Нашата война беше различна, бих казал уникална… Нямахме обичайната бойна линия, и дума не можеше да става, че ще заемем някаква позиция, а след това ще чакаме контраатаката на противника… Никакви бойни линии, завзети територии, отстъпления и нападения… Просто се държахме, едно отчаяно упорство срещу ужасната неопределеност, която сутрин врагът изправя срещу теб, а на залез-слънце вече си някъде зад него, без да си мръднал нито на сантиметър!

Никога не бяхме сигурни за местоположението на врага. Получавахме конкретни заповеди от време — на време, от тях беше ясно, че и генералите нямат представа за реалното положение. Живеехме в някаква странна анархична среда, трудно поддаваща се на контрол. И тя беше единствената ни защита срещу паниката, която така и не ни напускаше.

Говоря ти за края на войната. Почти всички бяхме я изкарали на Тихоокеанския фронт още от самото начало, мнозина изобщо не бяха в състояние да се бият. Малария, амебна дизентерия и още куп други болести, които срещах за пръв път, бяха нашето ежедневие. Но след известно време на този фронт вече се страхувахме по-малко дори от холерата, която ни се струваше божия благословия в сравнение с нощите…

Защото нощите бяха времето на тяхното проникване, мълчаливо и смъртоносно. Не можехме да ги спрем, макар че удвоихме постовете и взехме всички други възможни мерки, които предвижда военното дело. Нищо не помагаше. Изпаднал в отчаяние, командирът нареди нощни засади. Войниците стреляха по сенки и нощни птици, но въпреки това ставаха жертва на мълниеносна и ненадейна смърт.

Инцидентите се превърнаха в ежедневие. И някакъв идиот спомена името „Дракула“, тъй като разполагаше с едно оръфано копие от романа на Брам Стокър, което бързо обиколи цялата част. Страхът се превърна в ужас, но и какво ли можеше да се очаква при подобни обстоятелства? Човек винаги е склонен да измисля някакви свръхестествени създания, за да разбере необяснимото. Сякаш бяхме герои от някакъв готически роман на ужаса. Дори днес, след толкова години, не мога да открия никакъв хумор в ситуацията. Ние умеехме да се бием с войници от плът и кръв, а не с някакви сенки, които се стопяват в мрака на нощта. Ако бяхме успели да хванем дори един от тях, ако бяхме успели дори да го зърнем, нещата щяха да се променят… Все пак щяхме да имаме идея срещу кого сме изправени!

Страхът е чувство, което има неприятното качество да ескалира само. Никой от нас не беше страхливец, всички бяхме убивали… дори и аз… Били сме в обкръжение, познавахме всички опасности на бойното поле. Но това беше нещо друго, беше нещо извън нашите способности за възприемане… Зная, че звучи глупаво, Никълъс, но ще ти разкажа какво се случи и ще видиш, че съм прав…