Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Телефонът иззвъня точно след четири минути и половина. Японецът вдигна пръста си от лостчето. Разговорът се проведе на родния му език.

— Да. — В ухото му закънтя приглушеният шум на международния разговор.

— Статут?

— Действаме.

— Друго? Какви резултати имате?

— Резултати ли? — Изглеждаше леко учуден. — На мястото съм, сделката е задействана.

В неговия речник „сделка“ означаваше задача.

— Ясно. — Настъпи пауза, в тишината отново нахлу приглушен шум от друг международен разговор. — Линията сигурна ли е?

— Абсолютно, поне от моя страна.

— Искаме бърза развръзка!

— Това зная още от началото. — На всеки петнадесет секунди той се оглеждаше, просто така, по навик. Манията за сигурност го преследваше навсякъде.

— Точно така.

— Тези неща не стават бързо и вие го знаете. Работя по свой собствен способ. За това се споразумяхме предварително, иначе никога не бих поел сделката.

— Да, знаем това. Но животът се променя. Събитията, които последваха след вашето заминаване от страната, налагат бързо приключване.

— Не работя по този начин! Аз…

— Но сега ще работите! — Гласът беше мек като коприна, равен и спокоен. Изричаше думите гладко и ясно, без следа от враждебност или припряност. — Налага се да приключите сделката в рамките на следващите седемдесет и два часа!

— Не мисля, че…

— Хонорарът ви е удвоен.

След тези думи разговорът прекъсна.

— Добър вечер — продума А Ма с любезна усмивка на уста и протегна ръка. — Вашето присъствие е чест за този…

— Всичко готово ли е?

А Ма не показа с нищо, че е подразнена от грубото прекъсване на ритуалните любезности. Тя беше уравновесена жена, но не обичаше грубостта. За миг си помисли да го изхвърли, нямаше никаква нужда от парите му. Но той беше убивал комунисти в Китай. За трима високопоставени функционери беше абсолютно сигурна, но положително имаше и други. А комунистите мразеше далеч по-силно от японците. Освен това всичко вече беше готово. Ако го изхвърли, нейните хора биха се трудили напразно.

— Всичко е готово според уговорката — усмихна се широко тя. Широко отворените й тъмни очи, внимателни като на птица, прикрито го огледаха. Настроението му е друго — вече не е толкова спокоен, сякаш бърза. Вероятно оттук заминава направо за Китай да убие още някой комунист. Вътрешно сви рамене — това не беше нейна работа.

— Ще приемете ли чаша чай?

— Не.

— Току-що свалиха кнедлите от огъня.

Той поклати глава.

— Както желаете — повдигна рамене А Ма. Варварин! Любезността не значи нищо за него, бърза като обикновен европеец. Ами да — днес японците почти не се различават от европейците! — Уилоу! — повиши глас тя.

В помещението се плъзна висока и слаба жена с изключително приятно лице, издължени очи и чувствени устни. Въпреки хубостта й от цялата й фигура се излъчваше някаква ледена сдържаност и човек не можеше да я сбърка с някое от момичетата на А Ма. Тази жена несъмнено стоеше далеч по-високо в йерархията на дома, макар че никой не беше в състояние да каже къде точно. Очите й гледаха право в лицето на А Ма и не обръщаха внимание на нищо друго.

— Заведи този господин в златния апартамент — нареди й А Ма. Всички помещения, използвани за професионални цели, съдържаха определен цвят в наименованието си.

Уилоу се поклони и поведе японеца по дълъг и зле осветен коридор. Стените бяха тапицирани със синьо-зелена шантунгска коприна, килимът и рамките на вратите бяха в тъмнобежово.

Спряха пред последната врата вляво и ръката на Уилоу посегна към бравата.

— Чакай малко! — каза мъжът и пръстите му се свиха около тънката й китка. — Ти ли ще… — започна на кантонски диалект, но бързо превключи на мандаринско наречие, срещнал равнодушния поглед на черните й очи: — Теб ли прикрепи към мен старата дама? Аз й казах, че не искам високи… — Уилоу продължаваше да го гледа безмълвно. — Слушай, не те искам! Разбираш ли? Станала е грешка!

Очите на Уилоу се спуснаха към пръстите му, които продължаваха да стискат тънката й китка.

— Кажи на старата дама, че има грешка! За парите, които плащам, аз… — Той учудено млъкна. Жената не се отдръпна от него, макар че той очакваше да го стори, а дори и да започне да се бори. Стегна хватката си, но отклик нямаше. Пусна китката й.

Уилоу се извърна към вратата и мълчаливо я отвори, после леко се отдръпна.

Японецът влезе и се обърна да я погледне, но вратата вече се затваряше зад гърба му.

Стаята беше просторна. На пода имаше зелен килим, стените бяха със златни тапети, а таванът — ослепително бял. Мебелировката се състоеше от широко двойно легло, удобен на вид диван и три фотьойла, всички със златиста тапицерия. Една полуотворена врата вдясно водеше към широка и добре обзаведена баня. Насреща, в близост до широкия прозорец, имаше блестящо полиран шкаф от солиден бук.