Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Той я отблъсна от себе си:

— Баща ти се страхуваше да не съм като онзи Крис!

— Млъкни! Млъкни, долен мръсник!

Но той продължи, да преследва:

— Предложи ми служба и най-веселото, е, че аз приех! В момента съм негов служител!

— Как можа? — проплака тя. — Как можа да ми погодиш такъв мръсен номер! — Нямаше предвид службата. — Господи, Господи! — Закри лице с ръцете си и с препъване изчезна в къщата.

Никълъс рухна на колене върху влажния пясък и от очите му потекоха сълзи.

— Той скоро ще е тук — каза А Ма. — Готово ли е всичко?

— Да, майко — отвърна Пени от мястото си в краката й. — Уилоу току-що се прибра с последното… пакетче.

Безупречно бялото лице на Пени се надвеси над облечения в кожа блок за рисуване и тя продължи да изписва китайски йероглифи в стройни вертикални редици. От време на време топеше тънката си четчица в шишенце черен туш, движенията й бяха точни и уверени.

Тя прецени мълчанието на господарката си, после се реши:

— Мислиш ли, че трябва да пускаме тук този мъж?

Очите й останаха сведени към блокчето, сърцето й се сви в очакване на гневното избухване на А Ма.

Но А Ма не направи нищо подобно, само въздъхна. Пени бе права, разбира се. Само допреди няколко дни тя не би допуснала да добави: времената се промениха за всички тях, а човек трябва да се приспособява по най-добрия начин. Когато проговори, гласът й не издаде нищо този вътрешен диалог:

— Пени, скъпа моя, знаеш отлично, че тук става въпрос за големи пари. Не трябва да плащаме дан на предразсъдъци.

Пени едва ли подозираше колко неискрени са тези думи. А Ма вече наближаваше седемдесетте, беше родом от областта Фуцзян на китайското крайбрежие, разположена на равно разстояние между Хонконг и Шанхай. В семейството бяха петнадесет деца, но тя винаги се беше чувствала по-различна от братята и сестрите си, може би поради самото си име. Според една стара легенда момиче с нейното име тръгнало на далечен път. Много джонки в пристанището били в нейната посока, но само една се съгласила да я вземе. Когато излезли в открито море, ги връхлетял страшен тайфун, всички джонки потънали, само тази, в която била А Ма, се спасила благодарение на нейните чудотворни познания за ветрове и течения. В нейна чест е издигнат храм. А Ма знаеше, че той се намира край базата Бара Хил на остров Макао.

Размърда се и столът й проскърца. Нежна коприна докосна ръката й, през отворения прозорец нахлуваше шумът на Дойърс стрийт. На ъгъла имаше рибен пазар, който работеше до късно. По това време на годината вадеха чудесни сепии. До слуха й достигнаха възбудени викове, навън се караха на кантонски диалект и тя неодобрително се намръщи. Тук горе, в просторните апартаменти, които заемаха изцяло третия етаж на сградата, се говореше само на мандарински. Така беше в родния дом на А Ма преди години, така беше и сега.

А Ма се изправи и безшумно се приближи до прозореца. Надвеси се над перваза и погледна надолу към тясната шумна уличка. Лесно би могла да се премести където си поиска в Манхатън, през последните няколко години беше получавала десетки изгодни оферти, но винаги ги отхвърляше. Струваше й се, че трябва да върти своя бизнес в сърцето на китайския квартал и никъде другаде. Районът беше тъмен и доста западнал, но в него имаше атмосфера, която напомняше на А Ма за дома. Това й беше напълно достатъчно. Макар отдавна да беше милионерка, тя не се чувстваше удобно в кулите от стъкло и стомана на централен Манхатън, като например тази на „Крайслер“, която я беше смаяла с огромните си размери преди много години, веднага след пристигането й в Америка.

Тук ми е добре, дори много добре, помисли си тя, отправила поглед към полутъмната уличка, над която се носеше приятната миризма на току-що уловена риба, викаха търговци, мангалите с типично китайски деликатеси апетитно димяха.

Отново въздъхна. Съветът за планиране на китайския квартал едва ли ще бъде много доволен, ако научи какъв е истинският й бизнес, но полицията положително е щастлива от хилядарката, която получаваше всеки месец. Тя имаше грижата лично да върши тази работа, неизменно поднасяше по чаша чай на своите униформени гости и те си отиваха доволни от нейния такт и умение.

През целия си живот не можеше да забрави родната къща във Фучоу, странното беше, че с годините все по-често си мислеше за нея. Животът в китайския квартал й даваше илюзията, че се намира у дома. Същевременно и през ум не й минаваше да се завърне обратно в Китай. Не хранеше никакви симпатии към китайските комунисти и дори сега, когато вече беше съвсем лесно да посети родината си, тя все не намираше сили да го стори. Не! Всичко, което би могла да поиска във Фучоу, го имаше тук, в китайския квартал на Ню Йорк.