Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Сантиментално — да — засмя се той, — но не и детински. Но какво толкова страшно има в това да си сантиментален? Аз също съм такъв, макар че по света останала малко хора като нас…

Ясните й очи изпитателно пробягваха по лицето му.

— Ти обичаш ли ме, Ник? Отговори ми честно, не се страхувай, че ще ме нараниш. Просто искам да зная истината…

Той объркано замълча. В съзнанието му се блъскаха приятни и болезнени спомени, знаеше, че Юкио все още не е забравена. Имаше чувството, че е пъстърва, която се бори с всички сили с течението на бурен поток, нагоре, към извора… Но аз не съм риба, защо правя това? Срещу какво се боря, дявол да го вземе? Защо то е толкова важно?

Усещаше, че отговорите на тези въпроси се крият дълбоко в съзнанието му, стига да можеше да ги изрови оттам. Продължаваше да го боли от ритника на Кроукър в ресторанта, едновременно с това се ядосваше, че обръща толкова внимание на подобни неща. Ами ако Кроукър се окаже прав? Колко дълбоко е засегнат от смъртта на Тери и Айлин? Разбира се, че е засегнат, не е машина! Но сълзи липсваха, подобно на майка си, той скърбеше по по-друг начин… Контролираше се твърде строго, за да позволи да проличат емоциите му. Същевременно този железен контрол потискаше част от дълбоката му същност и заплашваше да го унищожи. Без да е наясно със себе си, той не е в състояние да контролира никаква ситуация, не може да бъде господар на нищо — нито на светлината, нито на мрака. Тази мисъл го накара да подскочи, сякаш някой го беше сръгал в ребрата. В дъното на съзнанието му се появи една смътна идея и заплющя като знаме на вятъра…

— За какво мислиш?

Очите му се фокусираха и той отново видя лицето й — бледо и загрижено.

— Не трябва да правиш жертви — промълви той. — Нито за мен, нито за когото и да било! Това е опасно!

— Вече не правя никакви жертви! Край! И на теб нищо няма да дам, преди да съм абсолютно сигурна, че го искам! — Очите й блестяха в мрака като малки, но мощни прожектори. — Толкова ли е ужасно, че ти ме задоволяваш? Че съм доволна от този факт? Не се ли бунтува част от теб срещу създалото се положение?

— Господи! — изправи се стреснато той. — Защо казваш всичко това?

— Може би защото е истина? — опита се да надникне в очите му тя. — Не зная. Зная единствено как твоето тяло реагира на моето. Това е общуване на най-примитивно ниво, съществувало милиони години, преди да е имало книги, филми и пиеси на тази тема! Искам да зная защо го отхвърляш предварително. Нима не вярваш на сигналите на тялото си? То знае по-добре от мозъка ти кое е добро за теб… — Засмя се и добави: — Невероятно! Цял живот работиш с тялото си и все още не му се доверяваш!

— Ти не знаеш нищо за тези неща — късо отвърна той.

— Така ли? — седна на пясъка тя. — Ами разкажи ми тогава. Обясни ми го с прости думи, за да го схване бедният ми женски мозък!

— Не се дръж като дете!

— Не аз се държа като дете, Ник. Чуй се какви ги говориш — умираш от ужас при мисълта, че можеш да разкриеш част от същността си пред друг човек!

— Никога ли не ти е минавало през главата, че за това може би имам основателни причини?

— О, да. Именно затова те питам…

— Вероятно не те засяга.

— Прекрасно! — възпламени се тя. — Вече ясно виждам колко далеч съм отишла в превземането на твоето съзнание.

— Никъде не си отишла, Джъстин. Аз не съм твое притежание.

— Ето какво получавам в замяна на своята откровеност!

— Искаш откровеност? — изведнъж попита той, чувствайки, че не го е грижа за реакциите й. — Днес в града се срещнах с баща ти.

Главата й рязко се повдигна и тя го погледна с медове рие.

— С баща ми ли? Но как?

— Посрещна ме с разкошната си лимузина на гарата. Бях третиран като особено важен гост.

— Не искам да слушам повече! — скочи на крака тя. В съзнанието й нахлуха спомените от Сан Франциско, в душата й заклокочи ярост, примесена с безсилие. Винаги беше безсилна пред него, винаги!

— Мисля, че трябва да слушам! — жестоко отвърна той. Частица от съзнанието му изпитваше наслада от болката, която й причиняваше.

— Не! — извика тя и запуши с длани ушите си, миг по-късно се затича безцелно по брега, само и само да е по-далеч от него.

Той се изправи и я последва по хладния пясък.

— Искаше да знае всичко за нас двамата! — извика, изравнявайки крачка с нея. — За теб вече знае всичко — онова, което си направила, дори онова, което още не си!

— Да върви по дяволите! — викна тя, подхлъзна се на върха на малка дюна, в следващия миг вече беше на крака и се нахвърли срещу него като вихрушка: — И двамата сте мръсници! Той, защото го прави, а ти — защото ми го казваш! — Очите й бяха огромни пламтящи езера, лицето й беше бяло като вар. — А ти самият си гадно копеле!