Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Може би са останали от войната.

— Може би. Но тогава това изобщо не ми минаваше през главата… След подобни самотни излети обикновено ме пердашеха, макар че нямаха никаква нужда от моята компания. Тези хора не показваха към мен нито състрадание, нито разбиране. Бях им чужда, гледаха на мен като на непозната, но възрастна жена… Имах чувството, че никога не са били деца, че изобщо не знаят какво е това да си малък човек…

— Юкио — промълви той, наведе се и нежно я целуна.

Устните им се разделиха и тя продължи разказа си:

— Долу в ниското имаше една гъста бамбукова горичка. Открих я случайно, както си се скитах през един от онези безкрайни следобеди. Нощем често се измъквах навън, тъй като мракът в къщата ме плашеше и не можех да спя. Така беше станало и през онази нощ. Цял ден се скитах и когато стигнах горичката, клепачите ми вече лепнеха за сън. Край нея ромолеше поточе, студената му вода беше кристалночиста… Имах чувството, че съм в храм, стройните стебла на бамбука се извисяваха над главата ми като колони. Нощем острите им връхчета скриваха от погледа червения диск на луната, щурците пееха като луди… — Топлото й тяло се намести в близост до неговото, мускулите му леко потръпнаха. — Това беше единственото място, което можех да нарека свое. То беше моето скривалище от света, там за пръв път познах секса. — Прилепено до неговото, голото й тяло потръпна. — Заведох там едно момче, живееше в близката ферма. На него също му беше за първи път, сигурна съм в това… Беше гледал как го правят говедата и не беше особено добър… Беше много нервен и си въобразяваше, че трябва да го прави като жребците. В крайна сметка ме оля цялата…

— На Запад казват „изпразвам се“, а тук, кой знае защо — „изливам се“ — отбеляза Никълъс. — Точно противоположното, нали?

— И при смъртта е същото — прошепна тя. — Чувала съм, че европейците не могат да вникнат в смисъла на сепуку, нали? Когато решат да отнемат живота си, те не търсят начина вътре в себе си, а предпочитат външната изява — например да скочат от някой покрив…

— Или да пръснат главата на някой нещастник, преди да насочат дулото към себе си — добави Никълъс.

— Странно, нали? — засмя се тя. — Вероятно го правят, защото са варвари. — После тялото й отново потръпна.

— Хайде да не говорим за смъртта — прегърна я той.

— Добре, няма — прошепна тя, ръката й се спусна към слабините му и нежно започна да го гали.

— Само това ли ти е в главата? — дрезгаво попита той.

— Само това имам — прошепна тя и възбудено простена.

— Не, не! — засмя се тя. — Стига вече!

После се втурна към него, вместо да бяга както обикновено, хвърли се напред през пясъчната дюна, хвана го за глезените и рязко го дръпна.

Просната върху него, тя отново се засмя, а Никълъс изплю пясъка от устата си и се обърна по гръб.

— Много смешно! — промърмори той.

Тя се хвърли отгоре му и двамата се търкулнаха по влажния пясък. Хладният морски ветрец рошеше косите им, лампата пред къщата хвърляше спокойна, леко разсеяна от изпаренията светлина.

Лицето й беше на сантиметри от неговото, очите й бяха широко разтворени. Толкова широко, че той ясно виждаше червеникавите точици в тях, проблясващи на светлината. Дългата й коса беше като мост между телата им. Деликатните й пръсти бяха върху бузите му, докосването им беше леко и твърдо като докосване на опитен скулптор.

— Не искам да си тъжен, Никълъс — меко продума тя.

Той леко я целуна вместо отговор.

— Тук съм.

— Зная. За мен това означава страшно много — вече сериозно промълви тя, изоставила игривото поведение. — Имах много време да размишлявам… за всичко…

— В леглото?

— Не, във водата — тръсна глава тя, после горчиво се усмихна: — Пред очите ми не премина лентата на собствения ми живот, както можеше да се очаква… В един момент си мислех, че вече никога няма да изплувам, но в съзнанието ми беше само ти… Нищо особено… Просто се запитах какво ли ще е никога вече да не те видя… — Очите й бяха толкова близо до лицето му, че изглеждаха някак разфокусирани. Въпреки близкото разстояние той едва долавяше шепота на устните й: — Страх ме е — преглътна с мъка тя. — Страх ме е от това, което ти говоря! Едно е да осъзнаваш чувствата си, но съвсем друго да ги кажеш гласно… — Очите й не се отделяха от лицето му. — Обичам те! Когато съм с теб, не мога да мисля за нищо друго! Иначе обичам да ходя на разни места, да се срещам с хора… Но всичко това изчезва, когато съм с теб! Зная, че звучи детински и сантиментално, но…