Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Червените и сини неонови реклами на ресторантчетата зад ъгъла превръщаха мрака в прорязан от светлини и сенки полупрозрачен въздух. Принадлежаха на японци, разбира се. А японците тя се беше научила да мрази още преди комунистите. Нахлуваха по крайбрежието — арогантни и пълни с пари бизнесмени, търсещи разнообразие и преситени от нощния живот на Шанхай. Колко различни са от китайците, мислеше си А Ма. Разбира се, те не притежават нашата хилядолетна история и култура, няма от какво да се поучат. Японците са сравнително нова нация. Когато ние сме били управлявани от могъщи династии и вече сме знаели как да използваме барута, техните острови са били обитавани от варварските племена айну — неуки и тъпи диваци. Не е чудно, че съвременните японци са толкова войнствени, след като са произлезли от такива племена.

Тя обърна гръб на прозореца и каза:

— Искам да го видя веднага, Пени. Не трябва да допускаме грешка.

Пени кимна, остави настрана блока и четчицата и се изправи.

— Пени…

Момичето се спря с ръка върху бравата.

— Да, майко?

— Не е тукашен, нали?

— Не, майко. От другия край на града.

— Добре — кимна А Ма. — Не искам… Не искам да си имам работа със съседи.

През краткото време, в което остана сама, А Ма се замисли за Пени. Издигайки това момиче, тя беше постъпила мъдро. Беше умна и сръчна. Макар че никога не би го признала на глас, А Ма често се опираше на нейните преценки. Именно това я тревожеше в момента — Пени очевидно не одобряваше япончето.

Пени беше името, което А Ма лично й даде при постъпването на работа. Тя кръщаваше всичките си момичета и имената им оставаха за цял живот. Така беше удобно и лесно, в този бизнес не са необходими други подробности. Освен това й доставяше огромно удоволствие да ги нарича „деца“, а в отговор да чува почтителното им „майко“ — дума, която не се използва току-така в родния й край.

Неизбежно ще настъпи момент, в който ще трябва да предаде бизнеса в нови, по-млади и по-силни ръце, мислеше си тя. И когато този момент дойде, тя искаше да бъде сигурна, че наследникът й: ще бъде безупречен.

Пени се завърна, водейки със себе си едно момче на около единадесет години. Спря се на крачка от прага с ръце върху раменете му. Момчето стоеше напълно неподвижно, в очите му нямаше никакво любопитство. През открехнатата врата до ушите на А Ма долиташе шумът от напрегнатата подготовка. Според предварителния план тази вечер гостите щяха да са малко — един-двама души. Това също влизаше в огромната сума, която плащаха японците.

Внимателно огледа момчето. Кожата му беше чиста и гладка, скулите и очите му издаваха леко монголоиден тип. Ирисите му бяха черни като бучки въглища, устата му беше широка и чувствена.

— Това е Филип Чен — представи го Пени.

— Затвори вратата, скъпа — меко отвърна А Ма. Беше кръстосала ръце пред гърдите си и продължаваше да оглежда момчето. — Докато си тук, ще имаш друго име — започна тя. Ще те наречем Спероу и само на него ще отговаряш. Ясно ли е?

Момчето леко се усмихна и кимна.

— Наричай ме „майко“.

— Да, майко.

— Инструктираха ли те както трябва? Не искам никакви изненади!

— Да — отвърна безгрижно момчето. — Пени ми обясни всичко, няма проблеми.

— Наистина, ли? — изви вежди А Ма. — Ще видим дали е така… Добре, сега си свободен, Спероу. Можеш да потърсиш Уилоу, тя ще те заведе в стаята, а ти знаеш какво да правиш там.

— Да, майко — отвърна момчето и излезе.

А Ма изчака Пени да затвори вратата зад гърба му и попита:

— Родители?

Пени поклати глава:

— Живее с чичо си, който е винаги пиян и едва ли би забелязал, че момчето го няма по цели нощи.

— Всичко ли е подсигурено?

Пени кимна и черната й коса плесна във въздуха като животинска грива.

— Уилоу лично се погрижи.

А Ма си позволи лека усмивка?

— Справила си се отлично, детето ми!

Пени наведе глава, за да скрие зачервените си бузи. А Ма хвалеше своите възпитаници изключително рядко.

— Благодаря, майко — смотолеви тя.

А Ма безшумно се приближи до нея и повдигна брадичката й.

— А сега ми кажи какво те тревожи — меко рече тя.

Под погледа на тези мъдри очи, които знаеха всичко, беше трудно да се намерят подходящите думи. Пени усети как гърлото й се свива.

— Хайде, дете. Японецът, нали? Какво толкова те смущава в него?

— Срамувам се, че чувствата ми са толкова прозрачни — тъжно отвърна Пени. Очите й се сведоха надолу, имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче.