Эрик Ластбадер - Френска целувка

Магистралата бе лента от бетон, блестяща като хром в нощта под ярката изкуствена светлина. Мабюс, с мисли за разруха и смърт в главата, небрежно включи радиото и завъртя копчето по станциите, попадайки на песента на Ван Морисън:

При звука на тези думи и на завладяващата мелодия ръката му застина неподвижна, сякаш самото му съзнание, тъмно и жестоко, бе спряло.

Песента му въздействаше с неочаквана сила. Поначало музиката в стил „уестърн“ не означаваше нищо за него — намираше я безжизнена и вяла и от нея тъгата му по протяжните страстни песни на неговата родина само още повече се усилваше.

Но тази мелодия бе по-различна. Пробивайки слоевете от желязо и стомана, напластили се около сърцето му, тя нежно се докосваше до него.

Лентата на магистралата започна да се замъглява пред очите му, цветовете взеха да се сливат във вихъра на чувствата, които, извирайки дълбоко от гърдите му, заплашваха да го задушат със силата си.

Вече ясно усещаше, че плаче. Зарасналите белези се отваряха, превръщайки се обратно в кървящи рани, болката бе нетърпима. „Не мога да го понеса“, помисли си той. Изключи радиото, гласът замря, настъпи тишина и черният паяк в душата му започна отново да плете отровната си мрежа.

Като че ли, бягайки от собствените си чувства, Мабюс настъпи малко по-силно газта и скоро в огледалото изникна като злокобен маков цвят въртяща се червена светлина.

Той послушно отби встрани и спря край стръмния тревясал насип на пътя. Моторът на колата работеше като часовниковия механизъм на бомба на широката аварийна лента насред червеникавата земя на Кънектикът.

На седалката до него се намираше подвижната му библиотека — държавни проучвалия, сборници с научни разработки, технически списания. Д. Г. Балард, един от малкото автори, които интересуваха Мабюс, бе писал, че цялата тази „невидима литература“ до голяма степен е преобразила съвременната култура. Мабюс смяташе, че този въпрос заслужава по-задълбочено проучване.

Той гледаше ярката, зловеща светлина, която лампите хвърляха от своите стълбове и се вслушваше в онова, което му казваха техните електрически ореоли. Те го предупреждаваха за неговите грехове, напомняха му бомбардировките, огнените стихии, поглъщащи цели гори, цели селища, зловещото, всепроникващо свистене, сякаш самите „нат“ — светиите, скърцаха със зъби в мъките си, заглушавайки човешките писъци и вопли.

Той вдигна очи и едва ли не се сепна като видя, че не е сам със своята болка. Едрото, месесто лице бе полузакрито от огледални слънчеви очила, гънки розова плът преливаха над стегната тъмносиня яка.

— Карахте с превишена скорост — каза полицаят. — Шофьорската книжка и документите на колата, ако обичате. — Той се наведе да надникне през отворения прозорец.

Мабюс, който все още се опитваше да долови човешките викове сред тътена от взривовете, измъкна портфейла си, отвори го и извади отвътре шофьорската си книжка, която бе поставил в твърда пластмасова калъфка.

Представи си с удоволствие до най-малките подробности как паркираната отзад полицейска кола се врязва със сто мили в час в бетонен блок. Усмихвайки се, подаде на полицая книжката си. Когато той понечи да я вземе, ръката на Мабюс внезапно се стрелна напред и прокара ръба на пластмасовата обвивка през гърлото му. Кръвта бликна, аленочервена като светлината, която продължаваше със затъпяваща монотонност да озарява вътрешността на колата.

Полицаят се задави, разтворил широко уста от изненада. Мабюс видя пръстите му да опипват кобура, дръпна главата и раменете му в колата, докато масивният му торс не се заклещи здраво в прозореца. След това, без да бърза, вдигна ръка, пъхна стегнатите си пръсти през огледалните очила на полицая и ги заби дълбоко в очните му гнезда.

Писъкът, свидетелство за болката, изпитвана от човешките същества в мига на тяхната смърт, бе именно онова, което Мабюс имаше нужда да чуе в усилието си да задържи изплъзващата се картина на бомбите, носещи се със зловещо свистене през изпълнените с пушек небеса.