Эрик Ластбадер - Френска целувка

От влажната трева край банкета на магистралата Мабюс наблюдаваше с маниакални съсредоточеност ивиците светлина, преминаващи покрай него, безкрайните върволици от коли, човечеството, дефилиращо пред очите му подобно на армия, тръгнала на своя последен бой.

Но там, в тъмнината на вечната нощ, където той се бе притаил, имаше единствено самота и безкрайно, необхватно пространство; празнота, далеч по-ужасна от смъртта.

Аликс Лейн гледаше избелялата черно-бяла фотография, на която бе снимана на люлката, окачена на дъба. Тя седеше на табуретката пред пианото, подпряла лакти на дървения капак.

В апартамента цареше тишина. Дан най-сетне спеше, след като бе чел в леглото си до три часа. Флейтистката от горния етаж бе свършила с упражненията си и, слава богу, семейство Конър от съседния апартамент бяха приключили поредния от своите ежедневни скандали.

Прозорците бяха широко отвориш, но дори и така уличният шум се чуваше съвсем приглушено. На моменти, като съобщение от някакъв друг свят, долиташе караница на испански език, последвана от смях.

И Кристофър Хей си бе отишъл.

Тя не знаеше какво да мисли за него. Или, по-точно, за чувствата, които изпитваше към него. След много ученически приятелства, шест или седем любовни връзки и дванайсетгодишен брак, Аликс все още чакайте своя принц от приказките. „Ти не си герой“, му беше казала тази вечер.

Със съпруга си Дик се запозна в колежа. Той имаше радикални възгледи, беше интелигентен и жлъчен поне когато отстояваше някаква кауза, като например войната във Виетнам. Тя още помнеше случая, когато той пред всички спори с декана относно доводите за и против войната. Тогава много се гордееше с него.

Но след войната Дик изглежда нямаше какво повече да отстоява. Докато тя ходеше на работа през деня, а вечер учеше право, той се опитваше да напише великия американски роман, в който щеше да се съдържа равносметката на целия поствиетнамски период от развитието на нацията.

В началото парите не бяха проблем. Аликс работеше в магазина за конфекция „Сахс“ на Пето авеню, а разходите по обучението й се заплащаха от сумата, завещана специално за тази цел от дядо й.

Но постепенно стана ясно, че Дик не може или не желае да напише не само великия американски роман, но и въобще каквото и да било. Вместо това той използваше Аликс като отдушник за разочарованията и несполуките си, изчаквайки момента, когато тя се прибираше след занятия, изтощена от двойственото си ежедневие, за да излее върху нея яда си.

Аликс, която прекарваше нощите си в изучаване на американската правна система, усвоявайки нейните принципи на справедливост и равноправие, съвсем не бе настроена да понася това, но Дик упорито продължаваше.

Така караха дълго време. Докато накрая той настоя тя да роди дете. „Ние не сме истинско семейство, й каза тогава, и може би затова нещата между нас не вървят. Ние сме две отделни личности, всяка от които се движи по своя собствена, затворена орбита. Едно дете ще ни обедини и ще ни донесе мир и спокойствие.“

Но вместо това, раждането на Дан разби напълно и бездруго крехките им отношения. То окончателно отчужди двама души, които все по-малко имаха какво да си кажат.

Допълнителната тежест, която бременността стоварваше върху раменете на Алике, я караше да се чувства още по-онеправдана. Дик все още не бе намерил работа, макар да твърдеше, че всеки ден търси. „Нищо няма, разбери, казваше й той, нищо, освен бачкаторска работа.“ Аликс, която продължаваше да стои зад щанда в „Сакс“, с огромно усилие успяваше да премълчи горчивата ирония на положението.

И все пак премълчаваше, защото смяташе, че обича Дик. Съмняваше се, че някога ще срещне друг, който да притежава усет за това какво и се иска и кога. Сигурна бе, че с никого не би могла да повтори сложните, увлекателни разговори, които двамата водеха върху проблемите на световната политика, религията, историята, изкуствата. Той не беше, подобно на любовниците, които бе имала преди него, невежа, когато нещата опираха до отзивчивост и чувствителност — две неща, които бяха от първостепенно значение за нея. Той бе толкова находчив и умен, такъв добър любовник и тъй търпелив и нежен с Дан.

Сега, гледайки снимката от годините на своето детство в Охайо, тя почувства, че очите й овлажняват. Как искаше отново да седи в тази люлка, под прохладната сянка на стария дъб. Тя затвори очи и усети както някога силното, успокояващо присъствие на своя дядо. Почувства топлината на дъха му, с лекия аромат на одеколон и тръпчив мирис на тютюн. Колко се радваше, когато той, смеейки се добродушно, й разрешаваше да натъпче лулата му.