Эрик Ластбадер - Френска целувка

Думата „връзка“ го подсети за нещо. Той включи осветлението в колата и извади смачкано листче хартия.

— Взех това от местопрестъплението — каза на Даяна. — Беше в десния джоб на Дом. Не се виждаше, защото беше скрито под тялото.

— От теб трудно може да се скрие нещо. — Тя започна да изпреварва един ТИР. — Доколкото си спомням, винаги си ни казвал да не се мотаем на местопрестъплението, докато хората от следствието не си свършат работата.

— Това беше, преди да срещна детектив Блокър.

Никой от двамата не се засмя на тази шега. Даяна бе абсолютно предана на Сийв. В годините, през които бяха работили заедно, й се бе случвало да рискува живота си за него и тя не би се поколебала да го стори отново. Но именно тази нейна преданост, обичта и вярата й в него и във всичко, което той олицетворяваше, я караха да изпитва загриженост за това, което ставаше с него. Смъртта на брат му сякаш го бе преобразила. Виждаше, че той изпитва не просто желание, а направо необходимост да открие убиеца на Дом.

Колата се носеше в среднощния мрак по главната магистрала на Кънектикът и тя, седнала до Сийв, се питаше дали тази мисъл няма да го обсеби изцяло. Досега винаги бе живял за другите, поставяйки над собствените си нужди тези на обществото. Сега това очевидно започваше да се променя. Тя не бе сляпа за мотива, който го движеше, но дали този подтик нямаше да го накара да обърне гръб на идеалите си? Вече го бе видяла да лъже свой колега, да задига веществено доказателство от местопрестъплението и да го укрива от отговорното лице. По-рано Даяна никога не би допуснала, че е способен дори и на едно от тези нарушения.

На съседната седалка Сийв гледаше измачканото късче хартия в ръцете си. То съдържаше три реда, написани с характерен полегат почерк, който той виждаше за пръв път. Отдолу имаше още една дума, добавена с добре познатия му разкривен почерк на Дом. Цялата бележка гласеше:

„Сутан Сирик

Булевард «Виктор Юго» №67

Ница, Франция

Спасена?“

Стеснявани от присъствието на момчета в кухнята, Крис и Аликс бяха седнали на пожарната площадка вред широко отворения прозорец на спалнята. Музиката долиташе приглушено от апартамента, изпълвайки пространството помежду им.

— Дълго време — каза Аликс — се приемах единствено като майка на Дани. Жените често пъти трудно отделят в мислите си своето съществуване от това на детето си. Докато накрая то дотолкова изпълва живота им, че почти не остава място за друго.

Дъждът все още не беше престанал напълно и макар че стряхата до голяма степен ги пазеше, тук-там в косите й блестяха малки капчици, подобно на брилянтна диадема.

— Но след време разбрах, че колкото и голяма радост да ми носи общуването с него, то не ми е достатъчно. Моето собствено „аз“ започваше да се заличава, а това не беше добре и за двама ни.

— И постъпи на работа при окръжния прокурор.

— Не беше толкова просто — усмихна се тя. — Трябваше да се отделя от него. Да взема адвокатските изпити. — Усмивката изчезна от лицето й. — А и бракът ми се разпадаше бавно и болезнено.

— Съжалявам, Аликс.

Отново същата усмивка, толкова незабележима и тъй преобразяваща.

— Не знам дали да кажа „благодаря ти“ или „няма защо“. Може би и двете. В крайна сметка всичко излезе за добро.

Тя вдигна глава и се заслуша. Мелодията, която се носеше отвътре, й бе позната. За момент тя поде мотива и запя приглушено заедно с музиката. Всякакво напрежение в нея сякаш изчезна и се стопи. Тя млъкна и го погледна. Очите й бяха ярки и блестящи.

— Разкажи ми нещо за себе си. Имаш вид по-скоро на спортист, отколкото на адвокат.

Той се засмя на нейната наблюдателност и същевременно с известно учудване установи, че преценката й го ласкае.

— Някога наистина бях спортист. Състезател по колоездене.

— Не може да бъде — повдигна вежди тя. — Аз самата обожавам да карам колело. С Дани излизаме при всеки удобен случай.

— Видях велосипедите в антрето — каза Крис. — Добри са.

— Къде си се състезавал?

— О, къде ли не — отвърна той, загледан навън в нощта. — Но най-вече тренирах за Обиколката на Франция.

— Семейството ти сигурно много се е гордеело с теб.

Тези думи го изненадаха — повечето хора биха го попитали дали е спечелил.

— Напротив — каза. — Мисля, че въобще не ги беше грижа.

— Неприятна работа.

„Да, неприятно наистина“, помисли си Крис с въздишка.

— Мисля, че и едно „браво“ от баща ми щеше да ми е достатъчно. Майка ми вече бе починала. Но той се интересуваше единствено от Тери, по-големия ми брат. Защото Тери постъпи в армията и докато аз въртях педалите във Франция, той защитаваше във Виетнам Америка, свободата и справедливостта — всичко онова, което баща ми уважава и цени. А аз бях страхливец, предател и неблагодарник, отказал да служи на страната, която го е откърмила. — Дори сега, след толкова години, той не можеше да разкаже на никого какво бе преживял всъщност през онова лято. — Поне баща ми така виждаше нещата.