Эрик Ластбадер - Френска целувка

Усещаше неговата енергична жизненост, когато широките му, загрубели от работа длани хващаха въжетата и люлката затреперваше. „Готова ли си, принцесо?“, прошепваше той в ухото й. После идваше ред на мощния тласък и тя политаше към небето.

Защо се бе провалил бракът й? След всичките години, минали оттогава, Аликс не спираше да си задава този въпрос. Във всеки случай, не просто защото бяха спрели да се обичат, както стана с много техни приятели от колежа.

Колко просто щеше да е всичко, мислеше си тя, ако бе открила, че Дик има връзка с друга жена. То е като да видиш хлебарки в апартамента си — нещо, което се случва под път и над път. Човек може просто да вдигне черния флаг и да се бори. Ако я бе лъгал, тя би го приела като една от ямите по житейския друм, на които всеки неминуемо попада от време на време. Всичките й приятели щяха да й съчувстват, да я приемат, тъй да се каже, в своя общ клуб. Тогава би могла да го мрази и да намира увереност в омразата си, знаейки на какво се дължи сегашното и положение.

Но действителността никога не е така проста. Тя си спомни как веднъж през зимата дядо й я заведе за риба на едно замръзнало езеро. Взирайки се през леда, тя бе видяла нещо да се движи отдолу — просто сянка и нищо повече. Като не знаеше какво е то и каква заплаха може да крие, тя изпита неизразима уплаха.

Всъщност Дик никога не й бе изневерявал. Дори и сега, от непрестанните писма, които й пишеше, след като бе отказала да разговаря с него по телефона, тя разбираше, че той продължава да я обича. В тях той я наричаше единствената жена, в която е бил влюбен и която някога ще обича.

Краят на брака й беше като онзи сив ден на замръзналото езеро, когато се взираше под леда със смесица от захлас и ужас. Нещо непознато и загадъчно се движеше в дълбините. Дик просто не можеше да я приеме в нейната нова роля — тя не само бе направила кариера, което само по себе си бе достатъчно лошо за него (Къде остана доброто старо време, пишеше й той, когато винаги можех да те намеря в „Сакс“, приятно ухаеща?), но и бе сторила това в едно предимно мъжко поле на дейност. Ако само си бе избрала някаква друга, по-женствена или поне не изцяло мъжка професия, като да речем учителската или лекарската, той сигурно щеше да й прости амбициите.

Когато всичко излезе наяве, изливайки се като поток мръсотия от дълго неотпушван канал, тя го изживя много тежко. Но отгоре на това той съумя и да я накара да чувства вина за разрушения им брак. За това, че бе поискала да стане адвокат, за това, че бе успяла. Сякаш амбицията и успехът бяха някакви недостатъци.

Това в известен смисъл означаваше, че и досега не е свободна от Дик, макар и да не живееше с него, да не носеше името му (Дан, впрочем, го носеше като багаж от предишния им живот), макар той да бе лишен от родителски права.

Тя стана с въздишка. Отвън някой свиреше на хармоника песен от албума на Бийтълс „Ръбър Соул“, чието име бе забравила. Отиде в банята да си измие зъбите и се погледна в огледалото. Спомни си израза в очите на Крис, когато я видя да се смее. Нима тази вечер за пръв път се бе засмяла пред него?

Цял живот слушаше хората да й казват, че е красива, но не им вярваше особено. Думите минаваха покрай ушите й, като че ли се отнасяха за друг, за някое лице от екрана. Причината бе, че винаги когато се оглеждаше, не виждаше друго, освен дефекти — твърде широка уста, крив нос — този списък бе твърде дълъг, за да може да се изредя набързо. Тя си оставяше това за моментите, когато действително имаше желание да се самоизтезава, тоест за онези случаи, когато, гледайки Дан, си мислеше, както бе казал Кристофър, че едно момче има нужда и от баща.

Кристофър Хей. Мислите й непрестанно се връщаха към него като река към морето. Тя го бе забелязала отдавна, забелязала бе привличането, което изпитваше към него. Но не бе предприела нищо. Как щеше да отвърне сега, когато той сам бе направил първата стъпка? Тя не знаеше. Бе уморена от разочарования, но все още обичаше мъжете достатъчно, за да не се признава за победена. В никакъв случай.

Жалният глас на хармониката, свиреща песента на Бийтълс от „Ръбър Соул“, я пренесе назад в годините. Ето, тя и дядо й пак танцуват на широките дървени стъпала пред къщата в Охайо. Вятърът шумоли в листата на дъба, козодоят приглася на мелодията, а през отворената врата на гостната се лее яркожълта светлина.

Тогава животът бе толкова лесен. И тя бе тъй щастлива.

Какво се бе променило?

Сутан седеше пред раирания сенник на „Льо Сафари“. Това бе един от любимите ресторанти на Тери, същият, в който се бяха снимали.