Эрик Ластбадер - Френска целувка

Той бавно фокусира погледа си. Болката го бе блъснала отново като удар от чук по наковалня.

— Те… Тери Хей се съгласи да ни продаде „Врата към нощта“. Обаче се опита да ни пробута имитация. Моята задача е да поправя сделката. Трябва да взема истинския кинжал.

„Невъзможно, помисли си Сутан. Нима този свещеник казваше истината? Нима «Врата към нощта» действително е бил у Тери, нейния Тери? В такъв случай защо не й бе казал нищо? Положително е знаел какво ще означава това за нея, кхмерката. Тя никога не би му разрешила да го продаде. Щеше да настоява да го върне в Камбоджа — там, където е бил изработен.“

Но, разбира се, щом е направил копие, той не е имал намерение да продава оригинала. Какво тогава е смятал да прави с него? С „Гората от мечове“ в ръце би могъл да господства над цял Шан. Суеверните вождове от платото, които вярваха в силата на „Муй Пуан“ и на Равана, великия демон, щяха да преобърнат земята, за да се подчинят на притежателя на оръжията. Противното със сигурност означаваше да останат вечно подвластни на демона, вън от колелото на живота, лишени завинаги от прераждане. Не смъртта ги плашеше, а разрушаването на личната им „карма“. То бе прекалено ужасно, за да го допуснат дори и в мислите си.

Тя отново се запита какви ли са били плановете на Тери. Какви ли тайни е криел от нея?

Внезапно бе обладана от мисълта, че в продължение на пет години е живяла с непознат човек. Погледна свещеника в очите.

— Все още смятам, че ме лъжеш. Но да допуснем обратното. Твърдиш, че Тери е искал да продаде „Врата към нощта“. На кого?

Той поклати глава.

— Не мога да ти кажа нищо повече — прошепна едва. — Ще ме убият.

Сутан натисна по-силно, докато очите му се наляха с влага и тя чу как зъбите му скърцат.

— Тогава ще умреш тук. Това ли искаш?

— Той… той ще ме убие. — Сълзите потекоха по бузите му, смесвайки се с потта.

— Кой?

— Данте — се отрони от устните му като въздишка. — Един виетнамец на име Данте.

Мислите на Мабюс бяха заети с Великия Буда, когато видя колата на Сийв да спира пред една сграда. Той караше на около петдесет метра след него и сега машинално забави, все още завладян от гледката на статуята.

Тази картина не само често се появяваше в съзнанието му, но и ставаше все по-релефна с времето. Великият Буда, полегнал на една страна, подпрял глава на дясната си длан, бе изваян от дърво преди много векове. Учените, идвали да го изучават в дните, когато Франция се склони над Азия и положи върху нея жестоката и унизителна целувка на колониализма, твърдяха, че са определили с точност възрастта му. Мабюс не им вярваше. Защо трябваше да има доверие на хора, които в своето високомерие стигнаха дотам, че дори измислиха на страната му ново име — Кошиншина?

Независимо от всичко Великият Буда лежеше върху позлатения пиедестал в своя храм, вечен символ на божественото присъствие във Виетнам. Или поне така бе вярвал Мабюс.

Това бе преди войната. Преди французите, а по-късно и американците да дойдат със своите пушки, своите войници, своите хеликоптери и своя смъртоносен дъжд.

Никой от тях не можеше да разбере основната истина — че Виетнам е вечен, че той винаги ще се съпротивлява на чуждите нашественици, опитващи се да изтръгнат властта от ръцете на законните му управници, винаги ще се съпротивлява на алчните политици, мъчещи се да изпразнят душата му от святата й същност, ще се съпротивлява дори на ужасяващия смъртоносен дъжд, изгарящ без разлика хора, жилища, дървета. Векове наред виетнамците бяха шлифовали своето изкуство в боя; никой не познаваше по-добре от тях вкуса на смъртта. Подобно на бясно куче или на войник, останал твърде дълго на предната линия, Виетнам се чувстваше добре единствено воювайки.

Тук, на другия край на света, пътувайки из обвития в савана на нощта Ню Йорк, Мабюс усещаше този Виетнам — жив, горящ като въглен в самата сърцевина на неговото същество — пламък на страданието, огън на тъмнината и смъртта. И той продължаваше да живее единствено, за да се освободи от безмилостните гвоздеи, приковали го като Христос към неговия кървав кръст.

Великият Буда. В дълбините на спокойните му, сънни очи човек можеше да види вселената. И не само вселената на своето сегашно съществуване, но и многобройните плоскости, от които душата идва и в които й предстои един ден да отиде, както и тези, населявани от богове, светци, дяволи и демони.

Мабюс смяташе, че в даден момент нещо се бе случило с Великия Буда — очите му се бяха замъглили и ослепели. И в сцената, към която мислите му се връщаха отново и отново, той виждаше себе си, застанал пред статуята.