Эрик Ластбадер - Френска целувка

Сутан неволно изпищя и отскочи от прозореца. След това, притискайки овехтялата снимка на щастливата двойка към гърдите си, прошепна:

— Защо си отиде, Тери? Как ще се справя сега сама?

От паркираната кола Мабюс наблюдаваше Сийв Гуарда и Даяна Минг, застанали пред ярко осветения портал на болницата. Той вдигна ръка и се прицели с показалеца си между очите на Сийв. По-добра мишена не можеше да се желае.

Представи си тъпия шум от заглушения изстрел, тихия пукот на строшеното стъкло, мекия, мляскащ звук, напомнящ звука от устните на доволно сучещо бебе, с който куршумът пронизва кожата, плътта и костите.

Представи си резките движения на агонизиращото тяло, бликащата кръв — да, особено кръвта, опръскала просторния портал, заляла излъскания гранитен под, покрила острите късове стъкло, останали в рамката на вратата, искрящи и сияещи като розови диаманти под светлината на ярките луминесцентни лампи.

По една или друга причина, мисълта за кръв винаги предизвикваше в съзнанието му една и съща картина — голи, разтворени женски бедра, влажни, подканящи. Той усети нарастващата ерекция. Смъртта и сексът бяха неразривно свързани за него, сякаш представляваха двете страни на една монета, въртяща се безспир — ту осветена, ту потънала в мрак.

Мабюс се намести по-удобно в седалката на колата, която бе наел. Той обожаваше колите не по-малко от секса и смъртта. Често си представяше как умира, шофирайки със сто и петдесет мили в час срещу бетонна стена, или още по-добре, насрещен автомобил.

Тази идея, която отдавна се въртеше в главата му, се бе оформила окончателно под влиянието на „Катастрофа“ — една книга, която той си купи в чакалнята на лондонското летище „Хийтроу“ преди няколко години. Оттогава никога не пътуваше без нея, като отново и отново жадно препрочиташе многобройните сцени на еротични катастрофи сред дъждовни, обляни с неонова светлина футуристични пейзажи.

Мисълта за смъртта го поглъщаше изцяло. Нерядко се чудеше защо все още е жив, след като дузина негови братя и сестри бяха просто прах, разпръсната по калната от кръв и преситена от трупове земя на Виетнам.

За него тези моменти бяха като периоди на просветление по време на треска. Тогава той разбираше, че смъртта не би го задоволила — тя бе твърде елементарна и чиста, може би най-чистото изживяване, с което се среща човек. Неговата карма му отреждаше нещо повече, макар все още да не бе осъзнал какво е то.

Докато гледаше как Сийв се качва в колата си, Мабюс си мислеше каква смърт би му отредил. Убийството, което си бе представил преди малко, беше просто ей така за развлечение, малка забава, съчинена колкото да мине времето.

Мабюс умееше да управлява времето — беше се научил на това тогава, когато нямаше друг избор. Освен, разбира се, ако не приемеше като избор лудостта. Когато човек прекара петстотин дни в лагер за виетнамски военнопленници и се храни само с червеи и насекоми, които изчопля от земята със собствените си окървавени пръсти, той придобива власт над времето.

Или, по-точно, над мисълта. Защото единственото, на което го научи затворът, беше, че времето не съществува. В самотата, тишината и пълния мрак, мисълта придобиваше чудовищни размери и във времето, не съществуваше нищо, освен нея. Тя изпълваше целия свят и следователно определяше реалността.

Това умение му бе послужило, когато го изтезаваха. Дори сега, ако някой го попиташе колко мъчения е понесъл, той не би могъл да отговори, защото просто не знаеше. Докато терзаеха тялото му в ада, съзнанието му витаеше някъде високо и надалеч.

Колата на Сийв потегли, карана от Даяна. Мабюс форсира двигателя си и ги последва. Нямаше представа къде отиват, но това му беше безразлично — рано или късно Сийв трябваше да спре някъде и тогава той щеше да бъде там. За голямата забава.

Стрелна език по тъмните си, напукани устни. Сред суматохата на оживената градска улица той с еднаква лекота намираше както тишина, така и мрак. После мозъкът му се изпълни с ярки експлозии и нощта се превърна в ден. Мазният напалм настъпваше като огнедишащ дракон и поглъщаше селото му още живо, сваляйки кожата на неговите обитатели. Кошмарът беше пред очите му като на тепсия, ясен и жив.

На кръстовището светна червено и той спря само през една кола от Сийв Гуарда. В неясната светлина на уличните лампи на вътрешната страна на ръката му се забелязваха многобройни резки. Някои от белезите очевидно бяха стари, но други изглеждаха зараснали едва наскоро.