Эрик Ластбадер - Френска целувка

На сутринта тя отиде с Мън да се моли — нещо, което не бе правила от много години. Макар да беше кхмерка само наполовина, Сутан бе възпитана в тхераваданската будистка религия. Кхмерите казват, че тази вяра се засуква с майчиното мляко. Основните й принципи са, че човек може да се прероди в трийсет и едно нива на съществуване, които образуват колело, наречено „самсара“. Отвъден живот не съществува, нито душа, или пък всесилен бог. Дори молитвите не се отправят пряко към Буда, а към някои от трийсет и седемте „нат“, или светии.

— Търся спасение в Буда — молеше се Сутан. — Търся спасение в Дхарма. Търся спасение в Сангха.

Същността на нейната вяра бяха Четирите благородни истини на Гаутама Буда: В живота има страдание. Страданието се предизвиква от желанията. За да се прекрати страданието, трябва да се освободиш от желанията си, а за да сториш това, трябва да се откажеш от всичко излишно. До свободата се стига чрез Благородния път на правилното намерение и правилното поведение, състоящ се от осем елемента.

Същата вечер тя се прибра у дома си. За пръв път след вестта за убийството на Тери се чувстваше по-спокойна и къщата вече не й се виждаше така враждебна. Изпра някои дрехи, а други, които не бе използвала по време на пътуването, прибра обратно в шкафа.

И тогава откри, че някой е влизал в апартамента през дните на отсъствието й. Положително не беше полицията — Сутан им бе оставила телефона на Мън и те нямаше да пропуснат да й се обадят. Освен това, вече бяха претърсили жилището й в деня, преди да замине.

Когато отвори чекмеджето с бельото си, откри, че липсват чифт пликчета — розови, на цветя. Отначало реши, че просто не ги е прибрала или ги е взела със себе си на тръгване. Провери в пътната си чанта и огледа целия апартамент, но така и не успя да ги намери. По-късно, докато си правеше чай, се сети, че преди три дни, когато се готвеше да замине при Мън, ги бе видяла сред останалото си бельо. Спомни си дори, че тогава ги бутна встрани, за да вземе друг чифт, който искаше да сложи в багажа си. Невъзможно бе да изчезнат. Освен ако някой не бе влизал в дома й.

Сутан започна методично да преобръща всяко ъгълче на къщата. Това, което откри, беше недовършената картичка на Тери до брат му Крис.

Тя я гледа дълго, като се вслушваше в чувствата, които видът й пробуждаше у нея. Почеркът на Тери, името на Крис… Накрая я прибра в чантичката си и прекрати търсенето. Всичко останало изглежда си беше на мястото. Каквото и да е търсел, крадецът не бе успял да го намери.

Гадеше й се от мисълта, че бяха тършували из нещата й. Все едно някой непознат да сложи ръка между бедрата й — нещо съкровено и интимно и същевременно отблъскващо и ужасно.

Тя си наложи да се стегне. Знаеше, че причината за душевния й смут е в собственото й безсилие. Трябваше да надделее над обстоятелствата. Сутан не се залъгваше, че това ще й се удаде лесно — през последните пет години, обкръжена от ласкавите грижи на Тери, тя бе водила нормален, спокоен живот и споменът за ужасите от миналото бе започнал да избледнява в съзнанието й. А сега насилието се бе върнало отново. Навремето страшното насилие, криещо се в миналото на Мън, едва не я бе помело. Дали сега миналото на Тери не й готвеше същите изпитания? Дори самата мисъл за това й се струваше непоносима.

Съзнанието за крехкостта на илюзиите, с които бе живяла, накара стомаха й да се свие. Под тънката обвивка на нормалното ежедневие, подобно на чудовище в мрака на дълбините, през цялото време се бе стаявала истината за това, коя бе тя всъщност и каква щеше да остане завинаги — жена, владееща изкуството на смъртта.

Струваше й доста усилие да се откъсне от миналото. Сърбайки чая си, тя се залови да обмисля настоящите си проблеми. Накрая се реши, стана от мястото си и загаси всички лампи. Дълго стоя права в тъмната стая, като едва се осмеляваше да диша. Трябваше да използва цялата сила на волята си, за да стигне до прозореца, чувствайки бясното блъскане на сърцето в гърдите си.

Застана напълно неподвижно, пердетата докосваха лицето й. Може би плачеше. Най-сетне леко, с върха на показалеца си, отмести края на едната завеса.

Под нея булевард „Виктор Юго“ бе пълен с паркирали коли. Светлината на уличните лампи проблясваше сред клоните на дърветата, по тротоарите като привидения преминаваха дълги сенки, хвърляни от фаровете на автомобилите. Не видя нищо необичайно и вече се канеше да се отдръпне от прозореца, когато долу неочаквано проблесна кибритена клечка. Тя притаи дъх. Пламъчето прогони за миг мрака от входа на отсрещната сграда и тя видя едно лице и една ръка — някой гледаше право към нея.